Читаем Скиптър и чук полностью

— Господи Исусе, моите мили, добри господари, та нима е възможно такова нещо! Милостивият господар пристигна едвам преди четвърт час и вече трябва пак да заминава? Ама това е… о, а аз стоя тук и бъбря! Трябва веднага да опаковам! След десет минути съм готова е всичко!

Тя изчезна също така бързо, както бе дошла. Артур извади един лист от вътрешния си джоб.

— Това ще ни е от голяма полза, татко.

— Какво е то?

— План на Карлсхафен, който тайно съм заснел. Погледни го!

Баронът го стори.

— Отличен!

— Ако херцогът ме дари с доверие и необходимите плавателни съдове са налице ще превзема пристанището и града въпреки всички укрепления и мини в рамките на най-кратък срок.

— Това доверие ти го притежаваш.

— Но корабите! Графът, когото сега изцяло прозирам, ги е разпилял. Бреговете на Норланд са оголени, така че за една атака по море изобщо не може да се мисли.

— Изглежда все пак е дадена някаква контразаповед. При пътуването си насам забелязахме няколко норландски кораба, които под пълни ветрила държаха курс към родината.

— Това би било щастие!

— Единия от корабите заговорихме. Той отиваше към устието на Олер. Но виж! Полковникът, струва ми се, вече си отива.

— Да, това е той и пашата заедно с него. Да се надяваме, той сега няма нужда от мен.

Нурван паша придружи офицера до вън пред портата и се върна. Лицето му беше много сериозно. Посещението на полковника трябва да бе от голяма важност. Но вместо да отмине, той влезе в настоящото помещение на Артур. Не забеляза веднага барона, понеже този стоеше на заден план.

— Фрик, приготви се за една бърза езда!

— Закъде, екселенц?

— За Катариненщат. Вярно, по това време влак не тръгва, но ако яздиш като неотдавна, то ще стигнеш преди следващия.

— При кого трябва да отида, екселенц?

— Право при княза, на когото едно писмо…

Той засече.

Очите му бяха паднали върху барона, когото веднага разпозна. Видя се, че се почувства изключително неловко.

— Хер барон!… Вие тук?

Баронът пристъпи напред.

— Както виждате. Мога ли да ви поздравя, или…?

— Да, можете, разбира се! — отговори пашата със сърдечност, като му протегна и двете си ръце. — Но кога пристигнахте?

— Току-що. Потърсих слугата ви, за да го питам дали приемате, тъй като естествено исках веднага да ви се представя, но чух, че полковникът бил при вас.

— Той тъкмо си тръгна, което ми напомня… ах, хер барон, аз се намирам спрямо вас в неприятно положение.

— Как тъй?

— Приятелството ми повелява да ви предам една важна вест, докато…

Той запъна, видимо смутен. Баронът продължи прекъснатото изречение:

— Докато дългът ви не го позволява, нали? Но аз се намирам в благоприятното положение да разреша тази дилема. Полковникът е споделил с вас, че се канят да арестуват моя милост и сина ми.

— Значи излиза, че сте вече осведомен?

— Не само по този пункт, екселенц. Пита се единствено дали смятате за свой дълг да проявите в тази връзка активност?

— Ни най-малко. Вярно, по непосредствен начин не бива да извърша нищо, което е в разрез с дълга ми, ала дори гостоприемството ви да не ме задължаваше с благодарност, пак нямаше да имам никаква подбуда да се правя на полицейски агент.

— Благодаря ви.

— Как ще постъпите?

— Веднага ще отпътувам.

— По какъв начин?

— По един много сигурен, но който не бива да ви спомена, тъй като трябва да се съобразявам с чувството ви за дълг.

— Аз бих ви предоставил яхтата си на разположение, ала трябва да ви призная, че току-що получих върховното командване на зюдерландските морски сили — една вест, която може би ще ви изненада. При това положение сега за съжаление…

— Разбирам ви напълно, екселенц. След четвърт час вие вече ще знаете с какъв прийом съм си послужил и после самият ще си кажете, че той е много сигурен.

— А синът ви, хер капитана? Него също го търсят.

— Той има представа за всичко и също така се намира вече горе-долу в безопасност.

— Тогава той изобщо няма да дойде насам?

— Навярно не. Впрочем ще ви помоля най-сърдечно да гледате на замъка Фалкенау като на свой, докогато ви е угодно.

— В такъв случай нека се сбогуваме!

Те си подадоха ръце и след като пашата призова приятеля към цялата необходима предпазливост, напусна помещението. Малко след това влезе управителшата.

— Опаковано е, милостиви господарю.

— Добре — рече Артур. — Чуйте, майко Хорн, нито пашата, нито неговата дъщеря трябва да знаят кой съм. Аз си оставам Фрик Уилмърс. Останалото ще ви нареди татко. Куфарът замина ли?

— Да.

— Тогава аз ще вървя. Ще сляза по пешеходната пътека, докато татко ще поеме по друг път. Довиждане, майко Хорн!

Добрата жена придърпа престилката към очите си.

— Господи Исусе, каква несрета, какво нещастие и беда! Какво ли ще каже фройлайн Зулейка, която толкова много държи на вас?

— Наистина ли?

— Да, така е. Само преди малко тя рече, искало й се да сте някой капудан-паша, генерал или барон.

— А! Защо?

— Е, тогава… тогава би могла да стане ваша жена.

— Така ли каза?

— Не, не точно, изтъкна други причини, ала аз все пак усетих накъде бие работата. Ах, мили ми, милостиви господарю, тя би била една фрау баронеса, каквато втора няма!

— Възможно! Та довиждане, значи!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза