Скиптър и чук

Той напусна къщата. После, като стъпи в предния двор и се убеди с един поглед, че слугите с куфара са изминали вече половината път, побърза в парка към беседката, която Зулейка беше избрала като свое любимо кътче. Тя седеше вътре и го видя да идва.

— Фрик, мен ли търсите?

— Да. Исках да ви кажа сбогом.

— Невъзможно! Защо искате да си отидете? Татко ли ви го повели, или сте обиден?

— Не.

— Но защо тогава? Та говорете, де!

— Аз съм моряк и съм подвластен на херцога на Норланд, пред когото съм положил своята клетва. Хер пашата служи на княза на Зюдерланд, който е наш противник. Аз трябва да вървя.

— Това действително е причина. Но защо така внезапно?

— Ще го научите от хер пашата. Но аз не си отивам завинаги.

— Значи възнамерявате да се върнете?

— Да, ако не се срещнем преди това. Останете със здраве!

Той й протегна десница и тя не се поколеба нито за миг да сложи в нея своята ръчица.

— Сбогом, Фрик! Благодаря ви за всичко, което сторихте за мен и татко. Бих искала завинаги да можехте да останете при нас!

— Аз отивам в битката, милостива фройлайн. Вие навярно сте чула едно-друго от пашата, за да знаете какво предстои. Ако загина, то ще умра с мисълта за замъка Фалкенау и звездата, която изгря над него. Не падна ли, ние ще се видим отново и аз ще ви доведа един мъж, който отдълго напразно жадува да зърне вашия лик още веднъж така отблизо, както в онази нощ при Нил.

При последната част от неговите думи тя беше пламнала, сега бързо вдигна очи.

— При Нил? Ах! Кого имате предвид?

— Онзи мъж, комуто бе отредено блаженството да ви отнесе от талазите на брега.

— Него? Ох, възможно ли е… вие го познавате?

— Да.

— Кой е той? Как се казва?

— Артур фон Фалкенау, корветски капитан, син на барон Виктор фон Фалкенау, комуто принадлежи този замък.

— Откъде го знаете?

— Аз се намирах по онова време при него и сега също ще бъда при него. Сбогом!

Още преди да е съумяла да го задържи, той си беше отишъл. Тя естествено беше много изненадана. Отпусна се назад в креслото и се предостави на чувствата, възкресени в нея от тази неочаквана вест, докато приближаващи крачки я изтръгнаха от размисъл. Беше управителшата.

— Елате бързо, майко Хорн! Имам да споделя с вас нещо важно.

— Че какво пък, детето ми?

— Сега зная кой е бил той.

— Кой пък?

— Онзи. Ох, майко, Хорн, аз получих толкова радостна новина, че изобщо не съм в състояние да се владея. Отгатнете кого открих!

— Е, кого пък?

— Мъжът, който ме измъкнал тогава от Нил и ми спасил живота. Историята ви е известна, нали вече ви я разказах.

— Да, да. И вие го открихте? О-о, та това е чудно хубаво! Кой е той всъщност?

— Хайде отгатнете, де, той е ваш познайник.

— Какъв е? Ако зная това, може би ще отгатна.

— Той е норландски морски капитан.

Тук управителшата плесна удивено ръце.

— Да не би накрая пък моят скъп млад господар?

— Да, той. Представете си, тъкмо той ми е спасил живота. Неговият баща е приятел на папа, а аз живея в къщата му, без да подозирам и най-малкото.

— Забележително! Детенце, та от кого го научихте пък?

— От нашия моряк Фрик Уилмърс.

— А-а, от него!

— И представете си, Фрик бил тогава при капитана и всичко видял.

— Да, вярвам.

— Вярвате? Защо?

— Е… нали той ви го е казал.

— Аха, така мислите! Но аз по-нататък не можах да узная ни най-малкото.

— Защо не?

— Защото той си отиде. Знаете ли вече?

— Да, но вие можехте все пак преди туй да го поразпитате!

— Той си тръгна толкова бързо, че не успях и един-едничък въпрос да му поставя. Но ако не загинел, пак щял да дойде — така ми обеща.

— Ако не загинел? Къде всъщност да загине?

— В битката. Но това е още тайна и вие не бива по никакъв начин да го издавате.

— Ох, нищичко няма да издам. И значи Фрик Уилмърс щял да вземе участие в битката?

— Да и вашият хер капитан също. Той отива при него.

— Господи Исусе, каква злочестина, какво страдание, безпокойство, мъка и несрета!

— Действително… но я погледнете там надолу към нашата яхта! Има си хас хората ни да вдигат котва.

— Да, така изглежда.

— Какво ли е наумил кормчията? Аз не знам татко да му е заповядвал да излезе в морето.

— Кой е мъжът, дето стои там отзад?

— На квартердека? Това е, ама наистина, това е Фрик Уилмърс. Вижда се по движенията му, че той командва. А той все пак е само един матрос!

— Може ли един матрос да командва яхта?

— Не, а нашите толкова по-малко.

— О-о, той непременно ще съумее да се справи. Аз знаех, че е отишъл на яхтата, понеже накара да отнесат долу вещите му.

— Папа ли му е заповядал?

— Не, вашият баща не знае, че Фрик си отива.

— Не? Тогава трябва бързо да му го съобщя. Той сигурно още изобщо не е забелязал, че яхтата възнамерява да излезе в морето. Елате, майко Хорн, това е един съвсем необясним случай!…

Когато Артур достигна пристанището, завари кормчията и Каравей вече да го очакват. Той ги информира с няколко кратки думи за промененото положение на нещата и ги поведе към яхтата. Баща му, който бе поел по друг път, тъкмо крачеше по трапа. Турският кормчия стоеше в готовност за посрещането.

— Помниш ли ме все още? — попита старият барон корабния водач.

— Да, ефенди!

— Знаеш, че твоят господар ми поверява яхтата?