Читаем Скиптър и чук полностью

— Не, не стои така работата — отвърна Хайнрих. — Вие все мислите, че разтягам локуми, защото сте твърде глупави, за да вденете какво може да постигне един артилерист… Но не идва ли там някакъв херцогски лакей?

— Това е камерлакеят на Негово сиятелство. Мисля, че отива при младия господар.

Така беше. Лакеят попита за доктора и като чу, че си е вкъщи, влезе във всекидневната на ковачницата, в която Макс седеше с родителите си и очакваше, изглежда, пратеника. Новодошлият поздрави и изпълни поръчението си:

— Трябва да доложа, че Негово сиятелство ще посети днес инкогнито операта.

— Добре — отговори Макс. — Кога възнамерява херцогът да отиде?

— Той вече напусна замъка.

— Кога ще се върне?

— Късно, тъй като има намерение после да се поразходи с лодка.

— Благодаря! Лека нощ.

— Лека нощ.

Лакеят се отдалечи, а Макс се обърна към баща си:

— Тази предпазливост си е съвсем на мястото. Нито даже камерлакеят е необходимо да знае, че херцогът е замислил по друг път да тръгне. Та отправяш се значи към градината на графа и надзираваш входа към тайното стълбище, за да можеш да ме информираш при връщането ми. Аз тръгвам.

Той затъкна един нож и един револвер и излезе пред къщата, където седяха калфите.

— Имате ли време? — попита. Тримата тутакси се надигнаха.

— Това се разпира изцяло от само сепе си — заяви Томас.

— Налага се да ме придружите, но никой не бива да узнае къде сме ходили и какво сме видели и чули. Разходката ни не е безопасна. Възможно е да се стигне до тупаница. Ето защо си вземете чуковете и въжета!

След минута тримата стояха в готовност.

— Пътят ни минава през града и после навън към манастирските руини — продължи Макс. — Сега не бива да допускаме да ни видят заедно. Затова ще се разделим. Всеки ще поеме по различен път и след първия храст извън града ще се срещнем.

Той тръгна и другите го последваха в различни интервали.

Макс се бе забулил. При това избягваше, главните улици и все по странични улички достигна на открито, където един малък храсталак гарнираше откъм страната на шосето брега на реката. Закрачи към него. Беше тъмно, ала въпреки това идването му бе забелязано, защото едва бе стигнал храстите, и насреща му прозвуча тихият въпрос:

— Кой там?

— Брандауер — отговори той също така тихо.

— Сам?

— Липсват още калфите. След броени мигове те ще са тук.

— Това е добре, защото трябва да стигнем при руините преди другите. Въоръжен ли си, Макс?

— Тъй вярно, Ваше сиятелство! Вие също, хер хауптман?

— Да — потвърди втори глас.

Херцогът бе сметнал за правилно лично да се увери относно нощния живот на тайния съюз. Днес беше 10 юли, Денят на Седемте братя, в който съзаклятниците възнамеряваха отново да се срещнат, за да определят момента на започване на боя. Първоначално височайшият господар бе планирал да дойде сам, ала Макс го уговори да вземе един придружител. Изборът бе паднал на хауптман Емил Хелбиг. Този, независимо от неговия скромен произход, се радваше поради своя прям, много честен характер на изключителното доверие на своя владетел. Последицата показа, че този намръщен ветеран напълно и изцяло го заслужава, докато толкова много други, заемащи по-високо положение от обикновения хауптман, вероломно погазиха задълженията на воинската клетва.

След две-три минути доловиха приближаващ се шум. Макс попита, разпознавайки походката:

— Казимир?

— Така стои работата.

— Пристъпи по-близо!

Непосредствено след него дойдоха също Томас и Хайнрих. После шестимата мъже поеха към руините. Като стигнаха в подножието на хълма, Макс започна да се катери начело на другите по тясната пътека, от която бе имал вече възможност по-рано да се възползва. За херцога това бе напрежение, което има за резултат, че достигнаха руините по-късно от възнамеряваното. При все това горе нямаше още никой.

— Елате с мен! — повели Макс на калфите.

Той ги отведе от външната страна на руините зад един зид, чиито порутени части образуваха своего рода кухина, която добре подхождаше за скривалище.

— Скрийте се тук! Не се ли случи нищо, ще останете да чакате, докато дойда да ви взема. Но ако имаме нужда от вашата помощ, аз ще наподобя квакането на бумката. Чуете ли го, изтърчавате незабавно натам, откъдето звучи. Останалото после ще се реши.

— Слушам, хер доктор — рече Томас и пропълзя в отверстието.

Другите двама го последваха. Макс се върна при херцога.

— Къде ще ни водиш? — попита този.

— Най-напред до входа, където и аз ще остана. Хер хауптмана ще настаня така, че да може да наблюдава дали всички ще слязат в кладенеца.

Така стана. Хауптманът залегна зад издатъка на зида, който вече бе служил веднъж на Макс за скривалище. Този зае място заедно с херцога между храстите, при които пътят за коли излизаше на хребета на хълма.

След известно време прозвучаха крачки. Бяха на двама души. Те спряха непосредствено до подслушвачите.

— По-дребният от тях е Натер — нашепна Макс на херцога.

— Още няма никой! — чуха двамата да казва Дарителят на светлина.

— Знаеш ли го точно? — попита придружителят на Натер.

— Да, иначе би трябвало постът вече да стои тук. Той е първият, който пристига.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза