Скиптър и чук

— Той кима и се усмихва, и се усмихва и кима, сякаш всичко добре знае, но да казва, не, нищо не казва.

— Тогава ще изтичам веднага при него. Той трябва да ми даде разяснение.

Тя поиска да тръгне, ала майка Хорн я задържа.

— Ах, детенце, ама почакайте, та аз още не съм свършила.

— Е, какво пък има още?

— Какво има? Ох, най-лошото, което може човек да си помисли.

— Най-лошото? Че нали току-що казахте, най-лошото било революцията.

— Та аз тъкмо нея имам предвид, ама не в Зюдерланд, а в Норланд.

— Как? В Норланд също да има революция? Не е възможно!

— Де да пожелаеше Небето да имахте право! Ама за съжаление е вярно.

— Откъде собствено имате ужасяващата новина?

— Вчера късно през нощта в столицата пристигнала телеграма, която донесла вестта. Опитали се да я потулят, ала тя все пак добила гласност. Резултата нали го виждате при нас — тукашните бунтари начаса последваха норландци.

— Какво пишело в телеграмата?

— Ох, най-страховити неща! Херцогът бил убит, заедно с него целият Двор, нашата любима принцеса изчезнала и никой не знае къде, а в столицата била устроена ужасна кървава баня. Половината народ изгинал.

Звучеше страшно.

— За Бога, майко Хорн, вие бълнувате!

— Не, вярно е! По всички улични ъгли се млатели. Ох, клетият ми милостив господар! Ох, горкичкият капитан!

— Как, вие мислите, че двамата се намират по това време във Фюрстенберг?

— Не, но на път за там! — проплака управителшата. — Ох, каква беда, каква неволя, мъка и нещастие!

Споменаването на капитана, при когото нали щеше да се намира и Фрик Уилмърс, повиши тревогите на момичето. Него в беседката вече не го сдържаше.

— Това са съвсем ужасни неща! Трябва да отида при татко, да чуя неговото мнение.

— Да, хем вървете, детенце! И елате после пак веднага долу да ми кажете, че да мога да осведомя моя старец. Господи Исусе, искам само да видя дали ще преживея такова нещо.

Двете бързешком се отдалечиха — Зулейка при баща си. Този я успокои и я отведе вън на балкона, на който ден преди туй бе стоял с офицера.

— Въстанието не е опасно, дете мое. Неговите водачи са благородно мислещи хора, те няма да допуснат да възникнат жестокости. Но въпреки това утре в зори ние ще напуснем Карлсхафен.

— Ах! Накъде ще тръгнем?

— Към Норланд.

— С железницата?

— Не, с кораб.

— С какъв съд? Нашата яхта нали изчезна.

— Ние ще си я получим отново. Ще се възползваме от нашия ветропараход и ще потърсим приятеля Фалкенау.

— Наистина ли, папа?

— Естествено! Я погледни там насреща!

— Към бялото платно?

— Да. Отгатни кой съд е това!

— Ама да не би пък нашият ветропараход?

— Той е. Беше получил от мен заповед да се отправи днес към сушата, понеже знаех, че ще имам нужда от него. И ето че сега е такъв случаят, разбира се, по друг начин.

— Ще дойде ли той в пристанището?

— Не. Ще кръстосва пред брега. Ние ще излезем с лодка. Стягай багажа!

Тъкмо поиска Зулейка да напусне балкона и пристигна управителшата.

— Господи Исусе! Какъв ужас и нещастие безкрай! Да прощавате, екселенц, ама другояче не можех, трябваше веднага да се кача и да ви го кажа.

— Кое?

— Че пристигна ново известие.

— От Катариненщат?

— Не, от Норланд.

— Но аз мислех, връзката е прекъсната от революционерите?

— Да, ама те пак свързали жиците. Една мощна войска от въстаници прииждала. Идвали с коси и млатила, за да покорят и изравнят със земята Зюдерланд. Господи Исусе, накъде ли да вървя и да се скрия от тия кръволоци, та да не погубят имен.

Пашата се разсмя сърдечно от страха на старицата.

— Бъдете спокойна, майко Хорн, уверявам ви, че не на вас са хвърлили око. А сега вземете Зулейка със себе си.

Управителшата се отдалечи малко поуспокоена с момичето. Нека сега и ние напуснем заедно с пашата и дъщеря му Зюдерланд, за да се убедим доколко страховитите истории на добрата управителша почиват на истината…

19. ДЕНЯТ НА СЕДЕМТЕ БРАТЯ

Здрачът вече се бе разпрострял над столичния град и тримата калфи седяха — по привичка след свършената работа — на разговор пред вратата на дворцовата ковачница.

— Тая сега изплюй най-сетне камъчето, Томас! Къде беше? — поиска да знае Хайнрих Фелдман, бившият артилерист.

— Пръждосах се, отвъд всички паири!

— Не плещи тъпи вицове! Толкоз тайнствено ли пък чак беше пътуването, че не бива нищо да казваш?

— Не, опаче един артилерист не е неопходихмо всичко да знае. Не пита ли моята Парпара Зайденмюлер за мен?

— За теб? Хич през акъла не й мина. Нали, Казимир?

Някогашният гренадир опъна издълго от лулата си, издуха бавно дима и рече с укорително поклащане на главата:

— Не стои сега така работата.

— Виждаш ли, дърти лъжецо! — разгневи се Томас. — Казимир все пак си е един порядъчен тип, който има навика да казва истината. А ти си човек, който… е, на, който паш в артилерията е пил. Засрами се!

— Замълчи, старий кавалеристе! Ние си имаме работа с най-тежкото оръжие, ние решаваме сраженията и…

— И лъжете, та се късате — прекъсна го на приказката Томас. — Не е ли така, Казимир?

Запитаният кимна отмерено:

— Така стои работата.