Съкровището в Сребърното езеро

— Но само в случай, когато Великият съвет реши. А тук аз съм единственият вожд. С кого бих могъл да се съветвам?

Олд Шетърхенд бе успял вече да докара разговора дотам, докъдето първоначално възнамеряваше. Щом вождът говореше за Съвета, най-голямата опасност беше вече преминала. Ловецът познаваше особените привички на червенокожите. Затова мълчеше и чакаше да чуе какво ще каже Големия вълк по-нататък.

Вождът изпитателно огледа поляната. Сигурно го занимаваше мисълта дали не беше все пак възможно да залови четиримата бели въпреки наличието на опасната омагьосана пушка. Накрая той въздъхна дълбоко, защото се видя принуден да отстъпи с двестата си воини само пред четирима души, и каза:

— Сам не мога да се освободя от клетвата си, това може да стори Съветът на старейшините. Ето защо ще трябва да тръгнете с нас като мои пленници, за да научите какво ще реши Съветът за вас.

— Пленник може да бъде само онзи, който е бил хванат. Ние ще тръгнем с вас, но не като пленници.

— Ами като какво?

— Като придружители.

— Значи не искате да предадете оръжията си и да се оставите да ви вържем?

— Не, в никакъв случай!

— Уф! Тогава чуй последните ми думи. Ако не се съгласиш с условията ми, ще ви държим обсадени въпреки омагьосаната ти пушка. Сега ще тръгнете с нас към нашето село, ще задържите оръжията и конете си и няма да ви връзваме. Ще се държим тъй, сякаш между нас цари пълен мир. Но затова ще трябва да ни се закълнете, че ще се подчините на решението на Съвета без никакви възражения. Аз казах. Хау.

Последната дума беше доказателство, че той в никакъв случай нямаше да отстъпи повече. Но Олд Шетърхенд бе напълно доволен от резултата на преговорите. Защото, ако червенокожите ги нападнеха сега, беше невъзможно да се отърват от сражението здрави и читави. Ето защо той отговори:

— Големия вълк ще разбере, че съм негов приятел. Ще се подчиним безпрекословно на решението на Съвета.

— Тогава вземи калюмета си и се закълни, че ще постъпиш така!

Олд Шетърхенд свали своята лула на мира от шнура й, сложи малко тютюн в главата й и го запали с помощта на пункса (примитивно огниво, използвано от ловците в Дивия запад. Б. пр.) си. После той изпусна дим към небето, към земята, към четирите посоки на света и каза:

— Обещавам, че няма да се съпротивляваме срещу решението на Съвета.

— Хау! — кимна вождът. — Сега всичко е наред.

— Не е, защото и ти трябва да подкрепиш обещанието си с калюмета — заяви Олд Шетърхенд и подаде лулата на червенокожия. Той може би тайно се беше надявал, че ловецът няма да се сети за това. В такъв случай нямаше да се чувства задължен да изпълни обещанието си и когато белите слезнеха от скалите, можеше да действа както си поиска. Но сега пое лулата безмълвно, духна дима в посоките, в които същото бе сторил и ловецът, и каза:

— Няма да сторим на четиримата бели нищо лошо, докато Съветът на старейшините реши съдбата им. Хау!

Той върна калюмета на Олд Шетърхенд и се приближи към Кнокс и Хилтън, които лежаха все тъй на местата, където бяха паднали: — Обещанието ми не засяга тези двамата — каза вождът. — Те са убийците, които ни нападнаха; познахме ги по конете, защото са наша собственост. Блазе им, ако ръката ти е изтръгнала душите им! Мъртви ли са?

— Не — отговори Олд Шетърхенд, от чието опитно око не беше убегнало как по време на разговора му с вожда двамата бяха повдигнали веднъж леко главите си, за да се огледат. — Не са мъртви, вече не са дори и в безсъзнание, само се преструват на умрели, защото си мислят, че ще ги оставим да лежат тук.

— Тогава нека тези кучета станат, защото ще ги смачкам с крака си! — извика вождът и нанесе на всеки от двамата по един толкова силен ритник, че те се отказаха да се преструват на припаднали. И двамата се изправиха на крака.

— Днес рано сутринта успяхте да избягате от воините ми — каза вождът разярено, — но Великия Маниту ви предаде в ръцете ми и за убийствата, извършени от вас, ще виете като кучета на кола на мъчението, така че ще чуят всички, които живеят из планините.

Двамата разбраха добре всяка дума на червенокожия, защото той говореше твърде добре английски.

— Убийства ли? — попита Кнокс. — Не знам дори за какво става дума; Кого сме убили според тебе?

— Мълчи, куче! Ние ви познаваме, а и тези бледолики тук, попаднали в ръцете ни заради вас, знаят какво сте направили! Кнокс беше голям хитрец. Той видя, че Олд Шетърхенд не беше ранен, и спокойно стоеше до вожда. Индианците не бяха посмели да се нахвърлят върху прочутия ловец. Който се намираше под неговата закрила, можеше да се чувства сигурен сред индианците дотолкова, колкото сигурен беше и самият той. Ето защо на този негодник му хрумна една мисъл и тя му се стори единствената, която би могла да ги спаси. Олд Шетърхенд беше бял. Той трябваше да защити белите срещу червенокожите. Поне така си мислеше Кнокс и затова отговори:

— Разбира се, че знаят какво сме правили, защото от седмици яздим заедно с тях. Попитай Олд Шетърхенд! Той ще ти обясни и ще ти докаже, че ние изобщо не можем да бъдем онези хора, за които ни мислите.