Съкровището в Сребърното езеро

Планините се приближаваха все повече и привечер достигнаха първите възвишения. Индианците свърнаха в дълга и тясна клисура, по чиито страни се издигаше гора. След това пътят им продължи през няколко странични клисури, като се изкачваше все по-нагоре в планините. Въпреки тъмнината индианците следваха пътя си с такава лекота, сякаш беше светъл ден. По-късно луната изгря и освети обраслите с гъста гора стръмни скатове, между които ездачите се движеха мълчаливо, без да спират. Едва към полунощ, изглежда, вече се бяха приближили до целта, защото вождът нареди на няколко от хората си да избързат напред, за да съобщят за завръщането на воините. Пратениците изчезнаха мълчаливо.

Не след дълго достигнаха твърде широк поток, чиито високи брегове скоро толкова се отдръпнаха встрани, че едва можеха да бъдат различавани въпреки обилната лунна светлина. Гората, която отначало достигаше почти до самата вода, също остана нейде встрани и отстъпи място на обрасла с трева савана, в която далече напред се виждаха огньове.

— Уф! — чу се гласът на вожда за първи път, откакто беше започнала ездата. — Там са вигвамите на моето племе и там ще се реши съдбата ви!

— Още днес ли? — осведоми се Олд Шетърхенд.

— Не. Моите воини се нуждаят от почивка, а борбата ви със смъртта ще трае дълго време; тя ще ни достави по-голямо удоволствие, ако преди това възстановите силите си и се наспите.

— Добре измислено! — обади се Дебелия Джими, като си послужи с немски, за да не го разбере индианецът. — Борбата ни със смъртта! Говори, сякаш колът на мъчението изобщо няма да ни се размине. Какво ще кажеш, приятелю Франк?

— Засега и дума не мога да кажа — отговори безгрижно дребният саксонец. — Ще говоря по-късно, когато му дойде времето. Искам да отбележа само че още нямам никакво вътрешно чувство за умирачка. И тъй, ще изчакаме развитието на нещата! Но ако все пак без време и с брутална сила се опитат да ме съберат с моите деди, ще браня кожата си с всички сили и отсега знам, че над надгробния ми камък ще плачат много вдовици и сираци на онези, които ръката ми преди това ще е изпратила на онзи свят.

Моментът на посрещането беше настанал. Обитателите на индианското село се бяха приготвили да поздравят завръщащите се воини. Сега те тичаха срещу тях на големи групи — отпред бяха мъжете и момчетата, а след това идваха жените и девойките.

Олд Шетърхенд беше очаквал да види обикновено индианско село от кожени шатри, но за свое разочарование разбра, че се бе излъгал. Големият брой огньове показваше, че тук се намираха много повече воини, отколкото можеха да се поберат във вигвамите. Бяха се събрали жителите на много други села на юта, за да обсъдят предстоящия поход за отмъщение срещу белите. Изпратените предварително индианци бяха вече разказали, че вождът води със себе си шестима бледолики, и сега червенокожите даваха израз на радостта си. Размахваха оръжията си и крещяха с всички сили, при което можеха да се чуят най-ужасни закани.

Когато достигнаха големия лагер, Олд Шетърхенд забеляза, че той беше изграден от шатри от бизонова кожа и колиби, направени набързо от клони. Те образуваха широк кръг и вътре в него спря цялата колона. Двамата трампове бяха свалени от конете и хвърлени на земята. Ужасните стенания на ранения Кнокс се заглушиха от крясъците на червенокожите. След това и четиримата ловци бяха отведени при тях. Воините образуваха около белите широк кръг, а жените и момичетата излязоха напред, за да крещят и танцуват около пленниците.

Това поведение беше груба обида. Да оставиш жените да танцуват около пленниците, е голямо безчестие за тях не само според индианските разбирания и обичаи. Който преглътне безропотно такова отношение, си печели презрението на индианците. Ето заЩо Олд Шетърхенд подвикна няколко думи на съперниците си, след което те застанаха на едно коляно и приготвиха пушките си за стрелба. Самият той даде един изстрел с Мечкоубиеца, чийто гръм успя да надделее над околния шум, а после приготви за стрелба карабината „Хенри“. Веднага настъпи дълбока тишина.

— Какво е това? — извика той силно, за да го чуят всички.

— Аз пуших заедно с Големия вълк лулата на съвещанието и се съгласих воините на юта сами да обсъдят и решат дали да се отнесат към нас като към врагове, или като към приятели. Но дори да бяхме пленници, нямаше да търпим жените и девойките да играят около нас, сякаш сме страхливи койоти. Ние сме само четирима воини, а мъжете на юта наброяват стотици. Въпреки това аз питам, кой от вас ще се осмели да обиди Олд Шетърхенд? Ако има такъв, нека излезе напред и се бие с мен! Бъдете внимателни! Видяхте пушката ми и знаете как стреля. Ако на жените им хрумне пак да затанцуват около нас, пушките ни ще заговорят и земята наоколо ще се обагри от кръвта на онези, които се покажат коварни и нарушат условията, подпечатани с лулата на съвещанието.