Съкровището в Сребърното езеро

Тези думи направиха силно впечатление. Фактът, че прочутият ловец се осмеляваше да заплашва в присъствието на толкова много воини, импонираше на червенокожите. Жените и девойките се оттеглиха сами, без никой да им нареди. Мъжете започнаха да си разменят забележки на полувисок глас и най-често се чуваха думите „Олд Шетърхенд“, „омагьосаната пушка“, или „пушката на смъртта“. Неколцина от воините, които носеха в косите си пера, се приближиха до Големия вълк и го заговориха. След това вождът пристъпи към четиримата ловци и им съобщи на езика на юта, тъй като и Олд Шетърхенд си бе послужил с този език:

— Вождът на ямпа-юта почита калюмета на съвещанието и знае какво е обещал. Утре, щом се съмне, съдбата на четиримата бледолики ще бъде решена. Дотогава те ще останат във вигвама, който ще им бъде посочен. Но другите двама са убийци и моето обещание не ги засяга. Те ще умрат, както са и живели — окъпани в кръв. Хау! Олд Шетърхенд съгласен ли е с моите думи?

— Да — потвърди ловецът. — Но имам едно желание: нека конете ни останат край нашия вигвам.

— Вождът ще удовлетвори и него, въпреки че не разбира защо Олд Шетърхенд иска подобно нещо. Да не би да мисли, че ще може да избяга? Овутс Ават му казва, че вашата шатра ще бъде заобиколена от няколко редици воини и бягството ви е невъзможно.

— Обещах да изчакам резултата от съвещанието ви. Затова не е необходимо да поставяш постове да ни пазят. Но ако въпреки това си решил така, нямам нищо против.

— Тогава елате с мен!

Когато четиримата уестмани последваха вожда, индианците образуваха край тях мълчалив шпалир. Вигвамът, отреден за белите, беше един от най-големите. От двете страни на входа му бяха забити няколко копия в земята, а трите орлови пера, които ги украсяваха, подкрепяха предположението, че това е всъщност жилището на Големия вълк. .

За врата служеше една рогозка, която сега беше отметната настрана. На около пет стъпки от входа гореше огън и осветяваше вътрешността на вигвама. Ловците влязоха вътре, сложиха пушките си на земята и насядаха. Вождът се отдалечи. Но след малко се приближиха няколко червенокожи и се разположиха на известно разстояние от шатрата така, че всяка нейна страна беше зорко наблюдавана.

След няколко минути се появи млада жена, постави пред белите два съда и се отдалечи мълчаливо. Един от съдовете беше пълен с вода, а другият — широк металически съд — съдържаше няколко парчета месо.

— Охо — усмихна се доволно Хобъл Франк, — сигурно е нашата вечеря, а? Глинен съд с вода — изискано! Хората се престарават. Искат да ахнем от възхищение пред кухненските им съдове. Я вижте колко бизонско месо, поне осем пфунда! (нем. мярка за тегло, равна на половин килограм. Б. пр.) Да не би да са го поръсили с миша отрова?

— Миша отрова? — изсмя се дебелият. — Откъде ще намерят индианците миша отрова? А впрочем месото е от елен, а не от бизон.

— Пак ли искаш да се изкараш по-умен от мене? Каквото и да направя или да кажа, ти все ми противоречиш. Но днес не искам да споря повече с тебе, а ще ти хвърля само един унищожителен поглед, от който можеш да разбереш какво безкрайно превъзходство чувства моята личност пред твоята фигура на пигмент.

— Сигурно искаш да кажеш „фигура на пигмей“ — поправи го Джими.

— А бе ти ще млъкнеш ли за по-продължително време? — скара му се дребосъкът. — Не ми дразни жлъчката, а ми отдай нужното уважение, което ми се полага благодарение на необикновената ми биография! Защото само при това условие ще се съглася да благословя с безспорното си кулинарно изкуство месото и ще го изпека както трябва.

— Хайде, опечи го! — подкани го Олд Шетърхенд, за да разсее раздразнението му.

— Лесно е да се каже „опечи го“. А откъде да взема лук и дафинов лист? Освен това изобщо не знам дали ще ме пуснат да отида с този тиган до огъня.

— Опитай!

— Да, опитай! А ако не им хареса и ми пратят някой куршум в стомашната област, тогава ще ми е все едно дали това месо се е движило във формата на елен или бизон. Е, хайде — хоп! — излизам навън Франк занесе съда с месото при огъня и се залови да го готви, без да бъде безпокоен от пазачите. Другите останаха във вигвама, откъдето наблюдаваха заниманията на индианците.

Луната хвърляше наоколо обилна светлина. Тя осветяваше насреща близкия планински масив, покрит с тъмна гора, по който, лъкатушейки, се спускаше широка, сребристо блестяща лента — голям поток или рекичка, — вливаща се в подножието на масива в голям воден басейн. От този воден басейн изтичаше по-надолу реката, по чийто бряг се бяха изкачили до индианския лагер. Близо до езерото не се виждаха храсти или дървета. Околността му изглеждаше открита и гола.

Около всеки огън се бяха разположили индианци и новодошлите наблюдаваха как жените им печаха месо. От време на време някой от тях се надигаше и се приближаваше бавно до вигвама на вожда, за да хвърли поглед на белите. Кнокс и Хилтън нито се виждаха, нито се чуваха. Във всеки случай положението им никак не беше розово.

След около един час Хобъл Франк се върна с димящия тиган. Седна при другарите си и каза със самочувствие: