Съкровището в Сребърното езеро

— Но — обади се Хобъл Франк, който мълчеше досега — изгледите, които ни чертаеш, не са особено радващи. Индианците ще се постараят да ни създадат по възможност най-големи неприятности. Да, на тебе ти е лесно с твоята волска сила. Все ще се отървеш, било с юмруци или с нож. А какво да кажем ние, тримата слабаци, които днес се наслаждават може би на последните земни радости!

— Да нямаш предвид твоето печено? — попита Джими.

— Пак ли започваш да ядосваш най-добрия си приятел и боен другар, тъй скоро преди възнесението му към небето? Не ми нарушавай сега хода на мислите. Трябва да насоча целия си мисловен процес към нашето спасяване.

Франк легна и притвори очи. От другата страна се чу звук, който приличаше на тихо, едва сдържано кискане. Той не му обърна внимание. Настъпи дълбока тишина, нарушавана от време на време само от пропукването на главните в огъня. Полека-лека сънят надви уморените хора и те отвориха отново очи едва когато навън се чуха силни викове и рогозката на вратата бе повдигната. Показа се един индианец, който каза:

— Нека бледоликите станат и ме последват.

Олд Шетърхенд и другарите му се изправиха на крака, взеха оръжията си и последваха индианеца. Огънят беше изгаснал и слънцето се бе издигнало над хоризонта на изток. То обливаше с лъчите си споменатия планински масив така, че водата на спускащия се от него поток искреше като течно злато, а повърхността на езерото блестеше като полирана метална повърхност. Сега околността можеше да се разгледа по-добре, отколкото в лунната нощ. Равният терен, в чиято западна част се простираше езерото, беше дълъг около две английски мили и около една миля широк. От всички страни бе заобиколен с гора. В южната му част се намираше индианският лагер, който се състоеше от неколкостотин шатри и колиби. По бреговете на езерото пасяха конете. Животните на четиримата ловци се намираха близо до техния вигвам.

Навсякъде между вигвамите се движеха или стояха индианци, които се бяха окичили с бойните си украшения, за да отпразнуват смъртта на двамата заловени убийци. Те се отдръпваха встрани, когато четиримата бели минаваха покрай тях; оглеждаха ги с втренчени погледи, в които се четеше по-скоро любопитство и изпитателност, отколкото враждебност.

— Какво им е станало? — попита Франк. — Оглеждат ни като коне за Продан.

— Оглеждат телата ни — обясни Олд Шетърхенд. — Това е признак, че моето предположение ще се окаже вярно. Сигурно ще трябва да се борим за живота си.

— Добре! Моят живот няма да ми струва евтино. Джими, страхуваш ли се? — Гневът му към дебелия се беше изпарил. По неговия тон можеше да се долови, че той мислеше повече за своя приятел, отколкото за себе си.

— Не ме е страх, но не съм спокоен. Страхът сега само би ни навредил; важното е да сме съсредоточени и спокойни.

Извън лагера бяха забити в земята два големи кола. Наблизо стояха петима воини, окичени с пера. Между тях беше и Големия вълк. Той направи няколко крачки към белите и каза:

— Овутс Ават повика бледоликите, за да видят как червените мъже наказват враговете си. Убийците ще бъдат доведени веднага, за да умрат на кола на мъчението.

— Нямаме желание да гледаме — каза Олд Шетърхенд, като направи отрицателно движение с ръка.

— Да не сте страхливци, които изпитват ужас, щом потече кръв? Ако е така, ще се отнасяме към вас като към страхливци и тогава не е необходимо да спазя обещанието си.

— Ние не сме индианци. По нашите разбирания не е никакво геройство да заколиш беззащитния си противник или да умъртвиш чрез мъчения някой полужив човек. Когато сме принудени, убиваме неприятелите си, но бързо, без да ги измъчваме.

— Но сега сте при нас и трябва да се съобразявате с нашите обичаи. Ако откажете, ще ни обидите.

Олд Шетърхенд знаеше, че вождът говори сериозно и че той и другарите му биха се изложили на голяма опасност, ако откажеха да присъстват на бавното убиване на двамата трампове. Ето защо той заяви:

— Ще останем.

— Тогава седнете при нас! Ако се държите като воини, и към вас ще се отнасят като към воини. — Овутс Ават се настани в тревата с лице към коловете. Другите вождове последваха примера му и белите трябваше да сторят същото. Тогава Големия вълк издаде силен вик, който проехтя надалече; отговори му всеобщ радостен крясък. Това беше сигналът, че ужасното зрелище трябваше да започне.