Съкровището в Сребърното езеро

Мъченията продължиха под нестихващите викове на двамата. Ножовете улучваха дланите, китките, мускулите под лакътя и над него и по същия ред бяха ранени и краката им. Това продължи около четвърт час и все пак беше леко начало на едно мъчение, което щеше да трае часове. Олд Шетърхенд и тримата му другари извърнаха глави. Не можеха да наблюдават зрелището. Но нямаше как да не слушат крясъците на двамата.

Всеки индианец бива привикван от най-ранно детство да понася физическа болка. Чрез упражнения индианецът достига дотам, че може да издържи на най-големи мъчения, без да му мигне окото. Може би и нервите на червенокосите са по-здрави от нервите на белите. Ако някой индианец бива заловен и измъчван до смърт на кола на мъчението, той понася с усмивка всички болки, пее на висок глас песента на смъртта на племето си и я прекъсва само от време на време, за да се присмее на мъчителите си или да отправи обидни думи към тях. Индианците не могат да си представят хленчещ мъж на кола на мъчението. Те презират всеки, който вика от болка и колкото по-силно вика, толкова по-голямо става презрението им. Имало е случаи, когато измъчвани бели са били пускани на свобода, защото с вайканията си са доказвали че не са мъже, а баби, от които никой не бива да се страхува и чието измъчване се превръща в истински позор за всеки воин.

Можете да си представите какво беше впечатлението от крясъците на Хилтън и Кнокс. Индианците започнаха да им обръщат гръб, разнесоха се викове на възмущение и презрение. След като роднините на убитите получиха своето удовлетворение, бяха поканени да излязат напред други индианци, за да продължат измъчването по някакъв друг начин. Ала не се намери нито един воин, който да има подобно желание. Никой не искаше да се докосва до такива кучета, койоти и жаби. Тогава се изправи един от главатарите и каза:

— Тези хора не заслужават да умрат от ръката на някой смел воин. Нека ги предоставим на жените. Който умре от ръката на жена, неговата душа се появява във Вечните ловни полета като жена, загубила всички достойнства и права на истинските воини, и трябва да работи вечно. Аз казах!

След кратко съвещание предложението му бе прието. Бяха извикани майките и жените на убитите. Дадоха им ножове, с които да порязват леко осъдените на смърт на онези места, които им посочваше Големия вълк.

Един европеец трудно би повярвал, че е възможно да има жени, способни на такава жестокост. Но индианците са просто по-различни от нас, имат по-други схващания, а в случая масовите убийства, извършени от тези двама души и предизвикали отмъщението, задушаваха всяка мисъл на милосърдие. Думите на вожда, който направи предложението да оставят двамата на жените, отразяваха също така и особеното отношение на прерийните индианци номади към труда. Те виждат в труда едно занимание, което е недостойно за воините. .

Жените, повечето възрастни, се заловиха с изпълнението на задачата си и ревовете и хленченето на двамата бели започнаха отново, и то така силно, че станаха непоносими дори и за ушите на червенокожите. Големия вълк заповяда на жените да спрат и каза:

— Тези баби не заслужават след смъртта си да станат и жени. Те трябва да умрат, но нека се преселят във Вечните ловни полета като койоти, които вечно ще бъдат гонени и преследвани. Оставете ги на кучетата! Аз казах.

Започна се пак съвещание, чийто изход Олд Шетърхенд можеше да предвиди и очакваше с ужас. Няколко индианци се отдалечиха, за да доведат кучетата. Вождът се обърна към четиримата бели:

— Кучетата на юта са дресирани да се нахвърлят върху бели. Разбира се, само ако бъдат насъскани. Но тогава разкъсват всеки бял, когото видят наблизо. Затова ще ви отведем във вашия вигвам, където ще бъдете пазени, докато кучетата отново бъдат вързани.

Нареждането му се изпълни. Навън стана тихо около десетина минути; само понякога се чуваха стенанията на Хилтън. После изведнъж се разнесе силно, задъхано лаене, което скоро премина в кръвожаден вой. Два човешки гласа изкрещяха в неистов предсмъртен страх. След това отново се възцари тишина.

— Слушайте! — каза Джими. — Чувам трошенето на кости. Мисля, че са оставили кучетата да разкъсат двамата.

— Не е изключено! — обади се Олд Шетърхенд. Но шумът от трошенето на кости съществува само във въображението ти. И моето въображение е превъзбудено. Добре поне че не ни принудиха да присъстваме на края им!