Съкровището в Сребърното езеро

Воините се стекоха от всички страни и образуваха полукръг около коловете, в средата на които седяха вождовете с белите ловци. След това се приближиха жените и децата и се разположиха в полукръг срещу мъжете, така че сега се получи един затворен кръг. Скоро бяха доведени Кнокс и Хилтън, които бяха вързани така здраво, че не можеха да вървят, а трябваше почти да бъдат носени. Ремъците се бяха врязали дълбоко в плътта им и Хилтън стенеше. Кнокс мълчеше. Беше обхванат от треска след нараняването си и доскоро беше бълнувал. Видът му бе страшен. Завързаха ги за коловете изправени; ремъците им бяха предварително намокрени с вода и при изсъхването си те щяха да се свият така, че да причинят най-страшни болки на тези жертви на една жестока справедливост.

Очите на Кнокс бяха затворени и главата му бе клюмнала тежко надолу. Беше в безсъзнание и не забелязваше какво става с него. Изпълненият с ужас поглед на Хилтън шареше наоколо. Когато забеляза четиримата ловци, той извика:

— Спасете ме, спасете ме, мешърс! Нали не сте диваци! Да не би да сте дошли да гледате как ще умрем от такава ужасна смърт и да се наслаждавате на мъките ни?

— Не — отвърна Олд Шетърхенд. — Принудени сме да седим тук и не можем да направим нищо за вас.

— Можете, само да искате! Червенокожите ще се вслушат в думите ви.

— Няма да се вслушат. Сами сте си виновни за вашата участ. Който има смелост да върши злини, трябва да има и смелостта да посрещне наказанието си.

— Невинен съм! Не съм застрелял нито един индианец. Кнокс убиваше.

— Не лъжи! Само страхът и подлостта могат да те накарат да прехвърляш цялата вина на него. По-добре се помъчи да умреш достойно, та да спасиш донякъде поне в това отношение честта на бялата раса в очите на индианците!

— Но аз не искам да умра, не искам да умра! Помощ! Помощ! Хилтън закрещя тъй силно, че виковете му се разнесоха надалече; същевременно той така яко задърпа ремъците си, че от месата му потече кръв. Тогава Големия вълк стана и направи знак с ръка, че иска да говори. Всички погледи се отправиха към него. Той бе добър индиански оратор и описа със силни и завладяващи думи какво се беше случило. Разказа за предателското поведение на бледоликите, с които бяха живели в мир, и думите му направиха толкова силно впечатление на индианците, че те издадоха одобрителни викове. После той заяви, че двамата убийци са осъдени да умрат на кола на мъчението и че мъченията им ще започнат веднага. След като свърши, отново се чу гласът на Хилтън, който се опитваше да накара Олд Шетърхенд да се застъпи за него.

— Е, добре, ще опитам — отговори ловецът. — Ако не мога да ви отърва двамата от смърт, то може би ще ми се удаде поне да ви спестя мъченията. — Той се обърна към вожда, но не беше успял още да си отвори устата, когато Големия вълк гневно му кресна:

— Ти знаеш, че Овутс Ават говори езика на бледоликите и разбра какво обеща на това куче. Нима вождът на юта не направи достатъчно за вас, като ви постави при толкова благоприятни условия? Нима искаш да се обявиш против решението му и да разгневиш воините ни така, че и Големия вълк да не може да те защити срещу тях? Мълчи и не казвай повече нищо!

С тези думи той се обърна и даде знак с ръка, след което напред пристъпиха около една дузина воини. После заговори отново към Олд Шетърхенд:

— Пред тебе са роднините на убитите. Тяхно право е да започнат наказанието. Най-напред ще хвърлят ножове по злодеите.

Когато индианците решат да умъртвят някой свой враг на кола на мъчението, то те се стремят да удължат мъките му колкото се може повече. Раните, които му нанасят в началото, са леки, но постепенно стават все по-тежки и по-сериозни. Обикновено се започва с хвърляне на ножове, като винаги се обявява коя част от тялото или крайниците трябва да бъде улучена. Целта се избира така, че да не се получи силно кръвотечение, защото измъчваният може да умре преждевременно от загуба на кръв.

— Десният палец! — заповяда Големия вълк. Ръцете на пленниците бяха вързани така, че от китките надолу висяха свободно отстрани на тялото. Избраните червенокожи се разделиха на две групи — едната за Хилтън, другата за Кнокс. Наредиха се един зад друг на дванадесет крачки от пленниците. Застаналият най-отпред хвана ножа си между първите три пръста на дясната си ръка, прицели се, хвърли го и улучи палеца. Хилтън нададе вик от болка. И Кнокс бе улучен, но беше изпаднал толкова дълбоко в несвяст, че не усети нищо.

— Показалецът! — заповяда вождът.

По този начин той посочваше пръстите, които трябваше да бъдат засегнати, и наистина всички бяха улучени с учудваща точност. Ако отначало Хилтън беше надал един-единствен вик, то сега ревеше непрекъснато. Кнокс се съвзе когато лявата му ръка стана прицел на ножовете. Отначало се огледа наоколо с невиждащ поглед, но после отново затвори кръвясалите си очи и нададе нечовешки вой. Бе разбрал какво става с него, треската все още не го беше оставила и делириумът и смъртният му страх изтръгнаха от гърлото му такива звуци, които едва ли някой бе чувал някога да излизат от човешка уста.