Съкровището в Сребърното езеро

— Ето ви едно великолепно ядене. Любопитен съм да видя как ще опулите очи. Е, наистина липсват подправките, но моята вродена дарба е успяла да ги замести.

— По какъв ли начин? — попита Джими и приближи малкото си носле до тигана. Месото все още се пържеше и димеше силно, така че в скоро време вигвамът се изпълни с остър мирис на загоряло.

— По един толкова прост начин, че успехът ми е направо цяло чудо — отвърна малкият. — Чел съм, че дървените въглища не само заместват солта, която ни липсва тук, а могат и да премахнат лошия мирис на едно такова съмнително месо. Нашето печено си имаше известен лош дъх и затова се възползувах от споменатото средство и взех стрити дървени въглища, в които го пържих. Огънят ми понадникна неколкократно в тигана, но моят готварски гений ми подсказа, че тъкмо туй е оказало несъмнено влияние за образуването на хрупкава коричка.

— Олеле мале! Еленово печено с дървени въглища? Ти с всичкия ли си?

— Не дрънкай врели-некипели! Аз съм си винаги с всичкия. Трябва най-сетне да го разбереш. Прахът от дървени въглища е химически противник на всички алхимистически нечистотии. Хапни си от този елен, както се полага на разумен човек и тогава месото му ще ти понесе много добре и ще придаде на дебелата ти глава необходимите й физически и духовни сили!

— Но — обади се Джими клатейки глава — … ти сам каза, че огънят ти понадникнал в тигана. Месото е горяло, сега е негодно за ядене.

— Не приказвай, а дъвчи! — ядоса се Франк. — Страшно нездравословно е да се пее или приказва по време на ядене, защото тогава ти се отваря кривото гърло и храната ти попада в далака, а не в стомаха.

— Да, дъвчи! Та кой ли може да сдъвче такова нещо! На, погледни! Това месо ли е?

Джими набоде на ножа си парче месо и го поднесе под носа на малкия. Месото беше прегоряло до черно и бе покрито с тъмен и мазен слой пепел.

— Разбира се, че е месо. Та какво друго може да е? — отвърна Франк.

— Ама е черно като китайски туш!

— Ти само го опитай! Ще се учудиш на вкуса му!

— Не се и съмнявам. И тази пепел!

— Може да се очисти, да се изтрие.

— Я ми покажи как става!

— Съвсем лесно, детска работа! — Франк извади едно парче месо и започна да го трие насам-натам по кожената стена на вигвама, докато пепелта остана по нея.

— Ето така трябва да се направи — продължи той, — но на тебе ти липсва необходимата сръчност и присъствие на духа. А сега ще видиш какъв деликатес е това, като си отхапя едно парченце и го сдъвча. Ето…

Той млъкна внезапно, защото се беше опитал да отхапе от месото, но след това извади парчето от устата си, при което тя остана широко отворена, а той изгледа смаяно тримата си другари един подир друг.

— Е? — обади се Джими. — Отхапи си де!

— Да си отхапя — ама как? Дявол го знае защо така скърца и пука също като… като, е, като печена четка за дъски. Кой можеше да предположи, че е възможно на човек да му се случи такова нещо?

— Лесно можеше да се предвиди. Мисля, че старият тиган е по-мек от това месо. Сега ще трябва сам да си ядеш произведението на твоите духовни способности!

— Е, може би ще се намери някое парче, което да не разполага с толкова твърд характер. Ще потърся.

За щастие намериха се няколко парчета, които все още горе-долу можеха да се ядат и горе-долу успяха да наситят четиримата.

Но Франк си беше подвил опашката.

На другия ден Кнокс и Хилтън трябваше да умрат на кола на мъчението, а може би същата участ очакваше и четиримата уестмани. Това даваше повод на червенокожите да организират голям празник, за който трябваше да се подготвят. Ето защо те налягаха да спят. От огньовете останаха да горят само два — огънят пред вигвама на Олд Шетърхенд и другарите му, и огънят, край който лежаха Кнокс и Хилтън заедно с пазачите си. При първия огън имаше тройна верига от постове, а и навън край селото бяха поставени на пост много червенокожи. Всяко бягство бе много трудно и опасно, ако не и невъзможно.

Олд Шетърхенд беше спуснал рогозката пред входа, за да не чувства цяла нощ отправените към тях погледи на индианците. Сега белите лежаха на тъмно и напразно се мъчеха да заспят.

Какво ли ще става с нас утре по това време? — обади се Дей-ви. — Може би вече ще сме във Вечните ловни полета.

— Поне един, двама или трима от нас — отвърна Джими. — Какво мислиш, мистър Шетърхенд?

— Не вярвам току-така да ни подарят живота и свободата, но е вероятно да ни накарат да се борим за тях.

— Хмм! Би било равнозначно на обикновено убийство, защото ще ни поставят такива условия, че да загубим при всички случаи.

— Разбира се. Но въпреки всичко не бива да губим кураж. Белият притежава същата сръчност и хитрост като червенокожия, а в издръжливостта дори го превъзхожда. Гордостта на червенокожите воини няма да им позволи да ни противопоставят многоброен противник. Ако въпреки това постъпят така, ние ще ги принудим чрез подигравки да се откажат от подобно намерение.