Съкровището в Сребърното езеро

— Кой ти е казал подобно нещо? Ама ти наистина ли не разбираш, овча главо, че тази клетва си има своите тълкувания и под-текст? Олд Шетърхенд си е оставил една чудесна задна портичка. В хрониката никъде не пише, че трябва да приемем всичко спокойно. Казано е, както вече и ти чу, че не бива да мислим за никаква съпротива. Добре, ще спазим това условие. Нека си решават каквото си искат, ние няма да ги нападнем със стотонни стоманени парни кранове. Но ще използваме хитрост, хитрост, там е истината, и това не е никаква съпротива. Когато суфльорът ни осъжда на смърт, ние изчезваме от сцената през някаква дупка, за да се появим отново на този свят извън театралната зала с грандифлория.

— Искаш да кажеш „с грандеса“ (достойнство. Б. пр.) — поправи го Джими.

— Ах, ако можеше да си държиш устата затворена! Сигурно знам да боравя с разговорния лексикон. Грандеса, ха! „Гран“ — това е аптекарска тежест от дванадесет пфунда, а „деса“ — направо нищо не значи, разбра ли? Но думата „гранд“ означава „голям“, а „флория“ означава, че се намираш сред цветя, значи в щастие. Следователно ако ние се появяваме с грандифлория, то всеки достатъчно разумен човек ще знае какво искам да кажа и за какво намеквам. Но с тебе човек изобщо не може да разговаря с намеци. Не разбираш най-хубавите езикови изрази и хич не те интересуват възвишените неща. Поправи се, Джими, поправи се, докато все още можеш да се поправиш! Огорчаваш ми живота. Когато след време склопя очи и напусна тази земя, без да съм видял свестен живот от липсата на всякаква почит и уважение у тебе, тогава ще кършиш ръце до израняване от мъка и болка затова, че тъй често и хронологично си ми противоречил през време на земния ми формат на съществувание.

Джими се опита да отговори нещо подигравателно на дребния своенравен човечец, но Олд Шетърхенд му направи знак да мълчи и каза:

— Франк ме е разбрал правилно. Наистина се отказах от съпротива, но не и от хитрост. Е, много по-добре би било, ако не ми се наложи да извъртам обещанието си с някакви хитроумни тълкувания. Надявам се, че ще разполагаме и с някои други средства, за да си помогнем. Но засега си имаме работа само с настоящето.

— Преди всичко остава въпросът дали можем да се доверим на червенокожите — обади се Дейви. — Дали Големия вълк ще удържи на думата си?

— Да се надяваме. Много рядко някой вожд е нарушавал клетвата си, при даването на която е пушил калюмета. До свикването на Съвета можем да имаме доверие на юта. Но нека слезнем от скалите и да яхнем конете си! Индианците се готвят да тръгват.

Кнокс и Хилтън бяха вързани от индианците на конете си. Скалпираният, който все още беше в безсъзнание, лежеше по дължина върху гърба на коня, а ръцете му бяха вързани около врата на животното. Индианците изчезваха един след друг по тясната пътека. Последен остана вождът. Той изчака белите, за да се присъедини към тях. Това беше добър признак. Ловците си бяха помислили, че индианците ще ги поставят на средата на редицата си и ще ги пазят зорко.

Когато вождът и ловците стигнаха по пътеката до края на гората, индианците бяха извели вече конете си от гората и ги възседнаха. Цялата колона потегли. Четиримата бели останаха накрая заедно с вожда, докато начело на колоната яздеха няколко индианци, които бяха обградили конете на Кнокс и Хилтън. Това бе добре дошло за Олд Шетърхенд; червенокожите яздеха в индианска нишка, поради което колоната им се беше разтеглила толкова много, че до нейния край не достигаха стенанията на дошлия в съзнание Кнокс.

Сега, когато пред тях отново се ширна открита прерия, погледите им можеха да достигат чак до Елк Маунтънс, до чието подножие се простираше равнината. Олд Шетърхенд не попита вожда, но си каза, че целта на днешното им пътуване сигурно се намира някъде сред тези планини. Всички яздеха мълчаливо. И белите не разговаряха помежду си, защото сега нямаше и полза от много приказки. Трябваше да се изчака, докато стигнат лагера на индианците юта. Едва тогава можеше да се мисли за някакъв план за спасение и да се вземе някакво решение.

Дванадесета глава На живот и смърт

Изглежда, че индианците бързаха много. Най-често яздеха в тръс, без да се съобразяват ни най-малко с двамата вързани пленници, единият от които имаше рана, опасна за живота му. Смъкването на кожата на главата е лошо нараняване. Наистина тук и там може да срещнете някой бял, който е бил скалпиран, но е успял да спаси живота си. Това обаче са редки изключения, защото независимо от всички други неща човек трябва да има изключително здрава и жилава натура, за да преживее такова нараняване.