Съкровището в Сребърното езеро

— Не се заблуждавай! — обади се Олд Шетърхенд. — Няма да излъжа, за да се отървете от заслуженото си наказание. Вече знаеш какво мисля за вас двамата. Казах ви го и мнението ми не се е променило. — Той му обърна гръб.

— Hang if all! ((англ.) — по дяволите! Б. пр.) Такова ли е отношението ви към нас? Тогава и аз знам какво да правя. Щом не искате да ни спасите, тогава и вие вървете с нас по дяволите! — И като се обърна към вожда, Кнокс продължи: — Защо не заловиш и тези четиримата? Те също участвуваха в краденето на конете и стреляха срещу юта. Точно от техните куршуми загинаха най-много от твоите воини!

Това беше безподобно нахалство. Но то веднага бе наказано, и как само беше наказано! Очите на вожда блеснаха гневно. Те направо хвърляха мълнии, когато прогърмя гласът му:

— Страхливецо! Нямаш смелостта да понесеш сам вината си, а се опитваш да я прехвърлиш на други, в сравнение с които ти си една воняща жаба. Но затова наказанието ти ще започне не на кола на мъчението, а веднага, още сега. Ще взема скалпа ти, но ще останеш жив и ще гледаш как той виси на пояса ми. Нани вич, нани вич!

Тези две думи на езика на юта означават: „ножа ми, ножа ми!“ Той извика към червенокожите, които стояха на края на поляната.

— За бога! — извика трампът. — Да ме скалпират жив? Не, не! Той скочи, за да избяга, но вождът беше не по-малко бърз, той се втурна след него и го хвана за врата. Едно стисване на силната му ръка и Кнокс увисна в нея като парцал. Един индианец дотича и донесе ножа на вожда. Големия вълк го взе, запрати полуудушения Кнокс на земята, коленичи върху него — последваха три бързи движения с ножа, дръпване за косата, ужасен вик на лежащия под него трамп и червенокожият стана, държейки в лявата си ръка кървавия му скалп. Кнокс лежеше неподвижен. Отново бе изпаднал в несвяст. Черепът му представляваше ужасна гледка.

— Това очаква всяко куче, което обира и убива червените мъже, а после иска невинни да изкупват вината му! — извика Големия вълк, докато закрепваше скалпа на пояса си.

Хилтън бе наблюдавал случилото се с ужас. Беше онемял от страх. Отпусна се бавно до скалпирания и остана да седи до него мълчаливо. Вождът даде знак и всички червенокожи се приближиха. Скоро поляната гъмжеше от тях. Хилтън и Кнокс бяха вързани с кожени ремъци.

Щом Големия вълк беше заговорил за скалпиране, Олд Шетърхенд се изкачи на скалите, за да не бъде свидетел на тази страхотна сцена. Той разказа на спътниците си как бе протекъл разговорът му с вожда.

— Лошо — обади се Джими, — не можа ли да ни отървеш съвсем? Или може би беше по-добре да се бием с тях!

— Сигурно нямаше да бъде по-добре. Щеше да ни струва живота.

— Охо! Щяхме да се браним. И сигурно щяхме да победим при този страх, който индианците изпитват от карабината „Хенри“. Безспорно нямаше да посмеят да се приближат.

— Вероятно. Но щяха да ни уморят от глад. Наистина аз им казах, че дори бихме изяли конете си, но лично аз по-скоро бих умрял от глад, отколкото да заколя моя Хататитла.

— Червенокожите сигурно не са застанали нагъсто един до друг. Щом се стъмни, може да се отправим тайно и четиримата в една определена точка: два изстрела или два удара с нож щяха да са достатъчни, за да пробием обсадата им.

— А после какво щяхме да правим? Първо индианците щяха да запалят наоколо огньове и щяха да забележат намерението ни да избягаме. И второ, дори да ни се беше удало да пробием редиците им, нямаше да стигнем далече, тъй като те веднага щяха да тръгнат по следите ни. А ако бъдем принудени да убием неколцина от тях, няма да имаме никакви шансове за снизхождение от тяхна страна.

— Съвършено вярно — съгласи се Хобъл Франк. — Просто не знам как е възможно на един дебел Джими Пфеферкорн да му мине през ума, че може да постъпва по-разумно от нашия Олд Шетърхенд. Ти винаги си бил като онова паче яйце, което се опитало да поучи майка си. Олд Шетърхенд направи каквото можеше да се направи, и аз му пиша шестица, и то с плюс, и вярвам, че и ти, Дейви, си на същото мнение.

— То се знае — кимна Дейви. — Една битка с индианците би довела до гибелта ни.

— Но докъде ще доведе тръгването ни заедно с тях? — попита Джими. — Много е вероятно Съветът на старейшините да ни обяви за врагове и да се отнесе към нас като към такива.

— Не бих ги посъветвал! — продума Франк заплашително. — В цялата тази работа имам и аз думата. Никой не може току-така да ме върже за кола на мъчението. Ще се съпротивлявам със зъби и с нокти.

— Нямаш право да се съпротивляваш. Нали се заклехме. Трябва да приемем всичко спокойно.