Съкровището в Сребърното езеро

Процепът беше прерязал почти отвесно една огромна каменна стена, над която се разпростираше обширна равнина, обградена от далечните, обвити в мъгли планински великани на масивите Бук. Леля Дрол погледна надолу в бездната и продума:

— Долу ли трябва да слезем? Ами че туй може да свърши само някой коминочистач! Рискуваме живота си. Ако ти, Дрол, седнеш тук на земята и някой те засили надолу, ще стигнеш до каньона като на шейна.

— Въпреки всичко трябва да стигнем долу — обади се Олд Файерхенд. — Слезте от конете и ги водете за юздите, но изкъсо! Ще направим както при спускането с шейни. Когато нямаш спирачки, можеш да убиеш скоростта само като се спускаш на зигзаг. Така ще постъпим и сега: ще вървим ту наляво, ту надясно!

Всички последваха този съвет. Ако бяха тръгнали направо, сигурно нямаше да се размине без различни „крушения“. Но на зигзаг придвижването ставаше сносно. Въпреки това слизането им отне повече от половин час. Най-после те се озоваха долу и се подредиха, за да навлязат в каньона, който тук беше толкова тесен, че край водата можеха да минат само двама конници един до друг. Начело застана отново Винету. След него яздеха Олд Файерхенд и Кестъл-пул. После идваха ловците и рафтърите, между които бяха инженерът и неговата дъщеря. Групата се беше увеличила в Шеридън — към нея се бе присъединил Уотсън, ръководителят на смяна, заедно с неколцина работници.

Никой не биваше да разговаря, защото из пролома всеки шум се разнасяше много по-надалече, отколкото на открито. Тропотът на конските копита също можеше да ги издаде. По тази причина Винету остави коня си на един рафтър да го води и избърза напред, защото меките му мокасини не причиняваха никакъв шум.

Всички имаха чувството, като че ли яздят из някакво подземно царство. Пред тях и зад тях се извиваше тесният пролом, под тях бе скалистата пътека, осеяна с камъни, и тъмната зловеща вода на реката; отляво и отдясно — отвесно издигащите се скали, които бяха толкова високи, че небето изобщо не се виждаше, а нейде горе високо изглеждаше, сякаш скалите се сливат. Колкото повече навлизаха в каньона въздухът ставаше все по-студен и по-тежък, а дневната светлина се превръщаше в сумрак.

А каньонът беше дълъг, безкрайно дълъг! Понякога той се поразширяваше, така че имаше място, за пет-шест ездачи един до друг. Но след малко стените му отново се приближаваха една до друга и човек получаваше чувството, като че ще бъде смазан. Дори и конете станаха неспокойни. Пръхтяха страхливо и бързаха напред, за да излязат по-скоро от зловещата теснина.

Измина четвърт час и после още толкова. И ето… всички спряха неволно… разнесе се гръм, сякаш десет оръдия бяха стреляли едновременно.

— За бога, какво е това? — попита Патерсън, инженерът. — Скалите ли се срутват?

— Беше изстрел от карабина — обясни Олд Файерхенд. — Моментът настъпи. Да останат тук по един човек на всеки три коня! Другите да излязат напред! Слизайте от конете!

В един миг скочиха на крака над тридесет души с пушки в ръце, готови да го последват. Повървяха съвсем малко и видяха Винету, който беше с гръб към тях и държеше в ръцете си Сребърната пушка, готова за стрелба.

— Хвърлете оръжията, или омагьосаната ми пушка ще заговори — разнесе се силен глас. Не можеше да се разбере точно откъде идва гласът — дали отгоре, или нейде изпод земята.

— Хвърлете оръжията! — разнесе се още веднъж гръмовитият глас на езика на юта; тези няколко срички изгромоляха из тесния пролом като няколко последователни гръмотевици на наближаваща буря. После се чуха три бързи последователни изстрела. Можеше да се разбере, че те произлизаха от една и съща пушка. Несъмнено беше карабината „Хенри“ на Олд Шетърхенд, чиито изстрели имаха тук силата на оръдеен гръм. Веднага след това проблясна и дулото на Сребърната пушка на Винету. Ранените извикаха, а незабавно последва такъв рев, сякаш всички дяволи бяха излезли от пъкъла.

Олд Файерхенд стигна до Винету и вече можеше да види кой е пред него и какво става. Проломът се разширяваше пред тях на неголямо разстояние и образуваше пространство, където можеха да се поберат около стотина конници. Водата течеше от лявата страна. И тук цареше полумрак, но все пак можеше да се различи отрядът на юта.