Съкровището в Сребърното езеро

— Голяма чест е за мене. Чувал съм, че сте немец, вярно ли е?

— Да. И то какъв. Саксонец съм!

— Behold А от къде по-точно? Кьониграйх? Алтенбург? Кобург-Гота? Майнинген-Хилдбургхаузен?

— Кьониграйх, Кьониграйх! Но откъде знаете тъй добре тези имена? Да не сте и вие немец?

— Разбира се! И то също от Саксония, от Заксен-Алтенбург.

— Гръм и мълнии! — възкликна Франк на немски език. — Саксонец, и то от Алтенбург? Възможно ли е? От града Алтенбург или от околността?

— От Лангенлойбе — отговори Дрол, който също продължи разговора на немски.

— Ланген… лойбе? — попита Франк и остана с отворена уста. — Лангенлойбе-Нидерхайн?

— Точно така. Известно ли ви е туй място?

— Как да не ми е известно?! Там имам роднини, при които съм бил два пъти като хлапак по време на събора. Ама слушайте, какви събори само стават в Алтенбургска околия! В продължение на две седмици се пекат най-различни сладкиши. И ако някъде съборът вече свърши, то виж че започнал съборът в съседното село. Затова там навсякъде се говори за Алтенбургското околийско ядене.

— Вярно! — кимна Дрол. — Но вие казахте, че имате там роднини. Как се казват тези хора и къде живеят?

— Дрол се казват, също като вас! И сме много близки с тях! Ето как стоят нещата: баща ми е имал кръстник, чиято блаженопочивша снаха се оженила отново в Лангенлойбе. По-късно тя умира, но нейният доведен син има зет, когото аз имам предвид. Беше човек на място, комуто всичко се удаваше. Работеше ту една, ту друга работа, но винаги успяваше да скърпва двата края с честен труд и…

— Чакайте! — прекъсна го Дрол, като сграбчи ръката на Франк. — Имал ли е деца?

— Цял рояк!

— Знаете ли как са се казвали?

— Не, не си спомням вече. Но най-голямото е все още в съзнанието ми, понеже го обичах. Казваше се Бастел, тъй както алтенбургци изговарят името Себастиян. Струва ми се, че се казваше още и Мелхиор, едно име, което се среща твърде често в Алтенбург.

— Вярно, много вярно! Всичко е съвсем вярно! Себастиян Мелхиор Дрол! Знаете ли какво е излязло от него?

— За съжаление не знам.

— Тогава ме погледнете, погледнете ме! Аз съм това, което е излязло от него.

— Вие? — попита Франк.

— Да, аз! Аз бях онзи Бастел и си спомням много добре кой идваше при нас на събора. Беше братовчедът Франк от Морицбург, който после стана помощник-лесничей.

— Но това съм аз, самият аз! Да се срещнат братовчеди, двама близки роднини сред тази дива местност! Ела, братко, трябва да те притисна до гърдите си!

–. И аз също. Ето ме! — Единият се протегна насам, другият — натам. Прегръдката им беше свързана с известни трудности, тъй като и двамата седяха на конете си наопаки, но все пак някак си ги преодоляха. Двамата не обръщаха никакво внимание на мрачните погледи и покритите с боя лица на пленниците, а яздеха щастливо един до друг с гръб към посоката на движение и разговаряха за щастливите юношески години. Едва ли разговорът им щеше скоро да замре, ако изведнъж колоната не беше преустановила движението си. Бяха достигнали края на тесния пролом, който излизаше на това място при друг, по-голям и много по-широк каньон.

Слънцето бе слязло вече ниско над хоризонта, тъй че лъчите му не достигаха вече дъното на широкия каньон, но тук поне беше светло, а въздухът бе чист и проветрен. Ездачите си отдъхнаха. Този каньон беше широк около двеста крачки и из него протичаше малка, тясна рекичка, през която можеше да се мине лесно. Край водата растяха трева, храсти и дори няколко дървета.

Червенокожите бяха свалени от конете и сложени на земята, след като краката им бяха вързани. Едва сега имаше време за размяната на по-сърдечни поздрави и всички се възползваха добре от него.

Отрядът на Олд Файерхенд носеше хранителни припаси и всички наситиха глада си. След това трябваше да се реши участта на червенокожите. Винету, Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд бяха съгласни да ги освободят, но останалите настояваха за строго наказание. Англичанинът заяви:

— До момента, когато са приключили единоборствата, не виждам никаква вина у индианците. Но после е трябвало да ви пуснат на свобода. Вместо това започват да ви преследват, за да ви убият. Самото им намерение е наказуемо.

— А как мислите да накажете това намерение? — попита Олд Шетърхенд. — Със смърт в никакъв случай!

— Не.

— Тогава с арест, затвор, каторга?

— Pshaw! С един хубав пердах!

— Би било най-лошото, което бихме могли да направим, защото за индианеца няма нищо по-позорно от боя. Биха ни преследвали из целия континент, за да си отмъстят за такава обида.

— Тогава им наложете друго наказание! Вземете им конете и оръжията!

— Би било жестоко. Без коне и оръжия ще умрат от глад или ще попаднат в ръцете на неприятелите си.

— Не ви разбирам, сър! Тъкмо вие не бива да бъдете тъй милостив, защото точно вие сте засегнат от престъпните им действия.

— И именно защото съм засегнат, ние четиримата, аз, Франк, Дейви и Джими, ще решим съдбата на пленниците.

— Правете каквото искате! — каза лордът и се обърна недоволен. Но веднага пак се завъртя и попита ловеца:

— Искате ли да се обзаложим?

— За какво?