Съкровището в Сребърното езеро

— Ах! Нали искахте да отидете на сборното място на всички юта! Сега признаваш, че вашият поход беше само заради нас.

— Не. Но вие ни забавихте, така че ще закъснеем много. Затова ще се върнем.

— През Найт Каньон ли ще се връщате?

— Да. Сбогом!

Вождът възседна коня си. После навлезе в тесния каньон, без да се обърне повече. Хората му го последваха мълчаливо.

— И все пак този човек е подлец! — обади се старият Блентър. — Ако нямаше цял пръст боя по лицето си, щяхме да забележим притворството му. Един куршум в главата му щеше да бъде най-доброто решение на въпроса.

Винету чу тези думи и отговори:

— Моят брат може би има право, но все пак, по-хубаво е да направиш добро, отколкото зло. През нощта ще останем тук, а Винету ще последва юта още сега, за да ги подслуша.

Той изчезна в пролома.

Всъщност така всички се чувстваха по-добре и по-свободно. Какво можеха да направят с индианците? Да избият всички? Невъзможно! Да ги влачат със себе си като пленници? Също бе невъзможно! Сега се отърваха от тях, а те бяха поели задължението да се държат към тях миролюбиво и приятелски. Това беше по-хубаво от всичко друго.

Денят се канеше вече да отстъпи на нощта, а тук в каньона се мръкваше още по-рано. Няколко души се отдалечиха, за да съберат дърва за лагерния огън. Олд Файерхенд яхна коня си и се отправи на юг из каньона, докато Олд Шетърхенд тръгна на север. Двамата искаха да разузнаят околността, защото трябваше да бъдат предпазливи. Изминаха значително разстояние и понеже не забелязаха нищо подозрително, се върнаха. Присъединиха се към вечерящите, които днес бяха принудени да се задоволят с останалата оскъдна храна.

По-късно се появи и Винету. Въпреки непрогледната тъмнина в Найт Каньон той беше успял да се ориентира. Разказа, че юта били прибрали труповете на убитите си другари в каньона й наистина продължили пътя си. Проследил ги до другия край на тесния каньон и видял как се изкачили по стръмната скала и изчезнали горе в гората.

Въпреки това поставиха един пост в изхода на Найт Каньон, за да осуетят всяко нападение откъм тази страна. Други два поста вече бяха поставени в главния каньон на около стотина крачки под и над лагера. По този начин безопасността им бе достатъчно осигурена.

Разбира се, имаше много за разказване, и вече беше превалило полунощ, когато си легнаха да спят. Преди това Олд Файерхенд обиколи постовете, за да се убеди, че са бдителни, и да определи реда, при който щяха да бъдат сменявани. После огънят бе изгасен и в каньона се възцари тишина и тъмнина…

Винету беше видял добре — индианците юта бяха изчезнали горе в гората. Но не минаха през нея, а се спряха. Вождът нареди да свалят мъртъвците от конете, където ги бяха завързали. Приближи се до края на гората, погледна надолу към скалния процеп и каза:

— Сигурно са ни наблюдавали. Несъмнено долу стои някое бяло куче, което иска да види дали действително ще се отправим към нашия лагер.

— А какво друго можем да сторим? — попита един от по-низшите вождове.

— Нима мозъкът ти е колкото на прерийния чакал? — крясна му Големия вълк. — Трябва да отмъстим на тези жаби.

— Но нали сега са наши приятели и братя. Пушихме с тях лулата на мира.

— Кому принадлежеше лулата?

— На Олд Шетърхенд.

— Е, тогава клетвата важи само за него, но не и за нас. Защо излезе толкова глупав и не си послужи с моята лула! Сега разбираш ли?

— Големия вълк винаги има право — отвърна човекът, който бе напълно съгласен с остроумната изврътливост на своя вожд.

— Рано сутринта душите на бледоликите ще бъдат във Вечните ловни полета, за да ни слугуват по-късно там — продължи вождът.

— Искаш да ги нападнеш? За това сме твърде малобройни, а и не можем да се върнем през каньона, защото сигурно зорко го пазят.

— Тогава ще тръгнем по друг път и ще вземем с нас още толкова войни, колкото ще са ни нужни. Нима няма достатъчно червени мъже край Па-маф (Гора на водата. Б. а.)? А малко по-нагоре не пресича ли един път каньона, който бледоликите, изглежда, не познават? Мъртвите и техните коне ще останат тук заедно с двама пазачи. Останалите тръгват на север!

Това решение бе последвано. Гората наистина не беше широка, но ивицата й бе толкова дълга, че индианците препускаха покрай нея с часове, докато стигнаха до един наклон, който водеше полегато до напречната клисура. По нея Големия вълк и неговите хора достигнаха главния каньон, където се намираха белите. Наистина клисурата излизаше в главния каньон на едно място, намиращо се поне на три английски мили над лагера на Олд Шетърхенд и неговите приятели. Срещу клисурата в главния каньон излизаше друг страничен тесен каньон, но все пак той не бе толкова тесен, като Каньона на нощта, в който днес се бяха сблъскали индианците и белите. Големия вълк и неговите хора се отправиха сега точно към този каньон. Изглеждаше, че вождът познава пътя много добре, защото въпреки тъмнината той не се поколеба нито веднъж.