Съкровището в Сребърното езеро

Конете бяха разделени на две групи, които стояха между лагера и двата поста. Досега се бяха държали спокойно. Но ако индианците преминеха близо покрай тях, те сигурно щяха да станат подозрителни въпреки миризмата на салвията. Ето защо Големия вълк сметна, че ще е по-уместно, ако хората му минат също през потока. Това бе направено, като всякакъв шум беше майсторски избегнат. На отвъдния бряг всички легнаха на земята, за да изминат пълзешком разстоянието от стотина крачки, докато се намерят точно срещу лагера. Най-трудното в случая беше, че толкова много хора бяха принудени да се придвижват върху твърде ограничено пространство, и то съвсем безшумно. След като най-сетне, налягали един до друг, се озоваха срещу хората и животните, конете въпреки всичко показаха признаци на безпокойство. Трябваше да се действа бързо. .

— Напред! — прозвуча тихата заповед на Големия вълк. Рекичката бе бързо прегазена. Никой от белите не се беше събудил. Те спяха още първия си сън и лежаха така нагъсто, че връхлитащите ги триста индианци едва можеха да намерят пространство за действията си. По пет, по шест от тях се хвърляха върху един от белите, вдигаха го и още несъбудил се, го хвърляха към следващите ги индианци, за да сграбчат мигновено втория, третия, четвъртия… Всичко стана толкова светкавично, че спящите бели се намериха в ръцете на индианците, преди още да се бяха събудили окончателно. Юта работеха съвсем безшумно, противно на индианските обичаи, според които всяко нападение се придружава от бойни викове; едва когато белите започнаха да крещят, тогава и те нададоха пронизителния си вик, който се разнесе надалеч в нощта и стените на каньона го повториха многократно.

Създаде се невъобразим хаос от тела, ръце и крака, които не можеха да се различат добре в тъмнината. Само Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, Винету и неколцина други бяха успели да скочат навреме и да застанат с гръб към стената на каньона. Сега те се защитаваха с ножове и револвери срещу многократно превъзхождащия ги противник, който не можеше да си служи с оръжията, защото белите трябваше да бъдат заловени живи. Но червенокожите ги притиснаха от всички страни така, че най-сетне им беше невъзможно да движат ръцете си и да се защитават. Бяха повалени на земята и вързани като спътниците си. Тържествуващият рев на индианците възвести успешния завършек на нападението.

Големия вълк заповяда да запалят огън. Когато пламъците осветиха бойното поле, стана известно, че над двадесет червенокожи бяха ранени или може би убити.

— Тези кучета ще заплатят с десеторни мъки! — закани се вождът. — Ще смъкнем кожата от телата им на ивици. Всички ще умрат от страшна смърт. Съберете убитите, конете и оръжията на бледоликите! Трябва да се връщаме!

— Кой ще вземе омагьосаната пушка на Олд Шетърхенд? — попита някой. — Тя е опасна за всеки, който я докосне.

— Ще я оставим тук и ще я затрупаме с камъни, та никой от червените мъже да не може да я докосне с ръката си. Къде е тя?

Започнаха да търсят с главни наоколо, но карабината я нямаше. Беше изчезнала. Обърнаха се към Олд Шетърхенд. Когато преди малко се бе събудил и скочил в разгара на битката, някой бе изтръгнал карабината от ръката му и я беше захвърлил настрани. Но той отказа да каже на вожда каквото и да било. Воините на ямпа-юта я бяха видели през деня в ръцете му и не можеха да си обяснят изчезването й. Големия вълк почувства някакъв злокобен страх и бързо заповяда:

— Вържете пленниците на конете им и да се махаме оттука! Зли духове са отнесли омагьосаната пушка. Не бива да стоим тук и да чакаме да ни повалят куршумите й.

Тази заповед бе последвана мигновено и когато суеверните червенокожи тръгнаха обратно, от началото на нападението не беше изминало повече от час…

Големия вълк не можеше да знае, че Олд Файерхенд бе поставил трети пост — в Найт Каньон. Това беше Дрол, който трябваше да бъде сменен едва след два часа. Хобъл Франк се бе присъединил към него доброволно, за да си приказват за родните места. Седяха обгърнати от най-дълбока тъмнина, разговаряха шепнешком и от време на време се ослушваха към каньона.

Внезапно откъм входа на каньона дочуха подозрителен шум.

— Слушай! — прошепна Франк на братовчеда си. — Чу ли нещо?

— Да, чух — потвърди Дрол също така тихо. — Какво ли беше?

— Сигурно са станали някои от нашите хора.

— Не, не може да бъде. Трябва да са много повече на брой. Този шум е поне от двеста…

Дрол млъкна изплашен, защото в този момент нападнатите им другари се бяха събудили и се разнесоха викове.

— Гръм и мълнии! Бият се! — скочи Хобъл Франк. — Струва ми се, че сме нападнати!

— Да, нападнати сме! — съгласи се Дрол. — Сигурно са червенокожите мошеници, щом трябва!

В този миг проехтя и пронизителният боен вик на индианците.

— Боже помози! Наистина са те! — извика Франк. — Напред към тях! Тръгвай бързо с мене!

Той хвана Дрол за ръката и го задърпа. Но известният с хитростта си ловец го задържа: