Съкровището в Сребърното езеро

— Стига! — прекъсна го старецът гневно. — Нанап Неав знае, с какви сили и умения са надарени тези хора, но ние имаме достатъчно воини, за да ги смажем. Даваме ти триста мъже и ще ни докараш бледоликите живи. Ти имаш вече петдесет воини. Така на всеки бял ще се паднат по седем противници. Трябва да успеете да ги сразите и вържете още преди да са се събудили напълно: Вземете със себе си достатъчно ремъци! А сега ела! Нанап Неав ще избере хората, които ще тръгнат с тебе.

Те станаха и започнаха да обикалят от огън на огън. Скоро бяха събрани триста души и освен тях още петдесет, които щяха да пазят конете, защото те не можеха да бъдат взети до самия лагер на белите. Големия вълк обясни на воините къде отиват, описа им цялото положение и им изложи плана за нападение. След това червенокожите се метнаха на конете си.

Минаха по същия път, по който беше дошъл Големия вълк. Но по него вървяха само до главния каньон. Там слязоха от конете си и ги оставиха на петдесетте индианци да ги пазят. При това голямо числено превъзходство походът изглеждаше едва ли не безопасен. Най-много конете на белите да успееха да надушат приближаващите се индианци и да ги издадат с неспокойното си поведение и силно пръхтене. Как можеше да се предотврати това? Вождът не си зададе този въпрос сам на себе си, а високо, така че стоящите около него го чуха. Тогава един от воините се наведе, откъсна някакво растение, подаде му го и каза:

— Ето едно сигурно средство, което може да измами обонянието на конете.

Вождът позна растението по миризмата. Беше салвия. В Далечния запад се намират понякога огромни площи от много квадратни мили, покрити със салвия, и в този каньон, където слънчевите лъчи можеха да проникват, растението вирееше в големи количества. Съветът беше добър и воините го последваха веднага. Те натриха ръцете и дрехите си със салвия. Разнесе се толкова силна миризма, че имаше голяма надежда да бъде заблудено обонянието на конете.

Освен това Големия вълк забеляза, че слабият ветрец, който вееше тук, идваше откъм лагера на белите, а това беше благоприятно за юта.

Индианците се отправиха пеша по-нататък — оставаха им още три английски мили път. Отначало можеха да ходят бързо, но след като изминаха около половината от пътя, трябваше да се придвижват по-внимателна. По-нататък продължиха да вървят тихо — просто се промъкваха като змии: пристъпваха шестстотин човешки крака и въпреки това не се долавяше ни най-малък шум. Не се търкулваше ни едно камъче, не пропукваше ни едно клонче. Но ето че вождът, който вървеше първи, се спря. Бе съзрял огъня на един от постовете. Това стана тъкмо в момента, когато Олд Файерхенд обикаляше часовите. Вождът беше забелязал още през деня, че белите бяха поставили един такъв пост над лагера и друг — под лагера. Те трябваше да бъдат обезвредени най-напред.

Заповяда тихо на хората си да спрат и да чакат и извика при себе си само двама от тях. Като легнаха на земята, тримата продължиха да пълзят по-нататък. Скоро се приближиха до горния пост. Човекът тъкмо гледаше след Олд Файерхенд, който се отдалечаваше, и седеше с гръб към индианците. Изведнъж две ръце го стиснаха за гърлото, а четири други го хванаха здраво за ръцете и краката. Не можеше да си поеме дъх и изгуби съзнание, а когато се съвзе, ръцете и краката му бяха вързани и в устата му бе натъпкан парцал. До него седеше един индианец, опрял до гърдите му острието на ножа си.

Междувременно огънят беше изгаснал и вождът отново извика двама воини. Сега идваше ред на долния пост. Следователно трябваше да минат покрай лагера. Затова тримата прегазиха потока и запълзяха по другия му бряг, където нямаше никакви бели. Можеше да се предположи, че и този пост се намираше някъде приблизително на същото разстояние от лагера, както и първия и не беше трудно да се изчисли, колко път трябваше да изминат. Водната повърхност хвърляше сребристи отблясъци, а плясъкът на газещите във водата крака можеше да ги издаде. Затова червенокожите изминаха известно разстояние по отвъдния бряг на потока, после отново го прекосиха и запълзяха бавно напред на ръце и крака. Не мина много време и те забелязаха втория пост. Беше застанал на около шест крачки от тях с обърнато настрани лице. Още един миг, един скок, тихо, кратко ритане с крака и той също бе вързан. Двамата червенокожи останаха при него, а Големия вълк се върна сам обратно през потока, за да ръководи главното нападение.