Съкровището в Сребърното езеро

— Няма защо да се колебаем — каза Франк, — ще навлезем в страничния каньон, защото може да се предположи, че червенокожите ще останат в главния. Ако се скрием в страничния каньон, те ще минат покрай нас и тогава рано сутринта ще можем да тръгнем по петите им. Не си ли на същото мнение?

— Хмм. Тази идея не е лоша, още повече че луната е застанала точно над страничния каньон и ще ни осветява пътя.

— Да, луната ми влива утеха в сърцето. Да последваме сладката й светлина! Може би меките й лъчи ще ни отведат до някое място, където ще можем да се скрием добре — а това сега е най-важното.

Те прескочиха потока и навлязоха в страничния каньон, където сега не течеше вода, но си личеше, че в друго годишно време цялото дъно на тесния пролом се Превръщаше във водно корито. Двамата се движеха точно на запад. Бяха вървели около половин час в тази посока, когато изведнъж спряха. Скалите от дясната им страна изведнъж изчезнаха, защото образуваха остър ъгъл с една скална стена, която идваше от север. Но пред тях не се простираше открита равнина, а гора, истинска гора, каквато никой не можеше да очаква да види тук, освен ако не познаваше местността. Храсти имаше само тук-там, затова пък короните на дърветата бяха толкова гъсти, че лунната светлина успяваше да ги пробие на много малко места. Това беше Гората на водата, където обединените юта бяха установили лагера си.

Долината, заета от гората, се простираше от север на юг и бе успоредна на главния каньон, който се намираше на около половин час път от нея. Между каньона и гората имаше два пътя, които ги свързваха, две странични клисури, едната от които, северната, бе използвана от Големия вълк, а другата, южната, беше пътят, по който минаха Дрол и Франк преди малко. Двете клисури, разположени в посока изток — запад, образуваха заедно с главния каньон и гората правоъгълник, чиято площ представляваше висок скален блок, по който можеше да се върви с часове и където водите на потоците бяха прегризали отвесно дълбоките си пътища.

— Гора, лес с истински дървета и храсти — не можа да сдържи учудването си Франк. — По-добро нещо не можехме и да намерим, защото гората ни предлага скривалище, и то какво. Не мислиш ли така?

— Не — отвърна Леля Дрол. — Тази гора ми се струва подозрителна и опасна. Нямам и доверие. Кой ще знае по-добре, че тук има гора — ние или онези червенокожи юнаци?

— Индианците.

— Тъй. И те ще знаят тъй добре, както и ние, че в гората ще можем да се скрием най-хубаво. Но не ти ли обясних вече, че нейде наблизо сигурно се намират и други индианци?

— Да, нали от тях Големия вълк е потърсил помощ.

— А къде ще се намират тези хора? В пустия, гол каньон, или в уютната гора? Убеден съм, че имаме всички основания да бъдем много предпазливи. Бързо към гората, да се скрием в храстите и да се ослушаме дали се чува нещо подозрително! Напред!

Двамата притичаха през осветеното голо място до гората. Щом стигнаха под дърветата, те се сгушиха ниско до земята и се ослушаха. Нищо не се чуваше, нищо не се помръдваше. Но Дрол пое дълбоко въздух и каза тихо:

— Франк, я подуши малко! Мирише на дим. Не чувстваш ли?

— Да — потвърди дребният Франк, — но едва се усеща. Това е само някаква полуидея от една четвърт следа от дим.

— Защото идва отдалече. Трябва да се промъкнем по-наблизо и да разберем как стоят нещата.

Двамата братовчеди се уловиха за ръка и тръгнаха напред бавно и тихо. Под покрива на короните на дърветата беше много тъмно и те бяха принудени да разчитат повече на осезанието си. Колкото повече напредваха, толкова по-силна ставаше миризмата на дим. Продължиха да се промъкват, докато забелязаха светлината на огън. Вече се чуваха и неопределени звуци — далечни човешки гласове. Гората се простираше сега повече надясно от тях и те тръгнаха в тази посока. Скоро забелязаха и други огньове.

— Голям лагер! — прошепна Дрол. — Сигурно са обединените юта, които се събират за големия поход срещу навахите. Положително тук са се стекли неколкостотин души.

— Няма значение, трябва да се приближим. Трябва да разбера какво ще стане с Олд Шетърхенд и с останалите. Ще…

Хобъл Франк беше прекъснат, защото изведнъж пред тях се разнесе ликуващ рев от много гърла.

— Докарали са пленниците — обади се Дрол. — Големия вълк идва от север, а ние от юг. Трябва да разберем на всяка цена какво ще решат да правят с тях.

До този момент те се бяха придвижвали изправени. Сега обаче започнаха да пълзят. Не след дълго се добраха до високата стена образувана от скалите, която сякаш стигаше до небето. Тя представляваше източната граница на гората. Един до друг продължиха да се промъкват покрай нея. Многобройните огньове пламтяха вляво от тях и те скоро забелязаха на юг малко езеро, на чийто западен бряг гореше огъня на вождовете. Продължиха да се промъкват в тази посока, докато се озоваха до високо дърво, долните клони на което можеха лесно да се достигнат с ръка. Ето че в големия огън бяха хвърлени нови дърва, пламъците лумнаха нависоко и осветиха пленените бледолики, които точно в този момент бяха докарани при огъня.