Съкровището в Сребърното езеро

— Сега трябва да внимаваме много — каза Дрол. — Можеш ли да се катериш, братовчеде?

— Като катеричка!

— Тогава — на дървото! Отгоре гледката е по-хубава и по-просторна, отколкото отдолу.

Двамата се метнаха на клоните и скоро бяха високо на дървото, добре прикрити в листака.

Пленниците бяха принудени да вървят пеша и затова краката им не бяха вързани. Отведоха ги до огъня, където вождовете отново насядаха на земята. Сред тях се намираше и Големия вълк. Този индианец бе извадил скритите досега орлови пера и отново ги беше поставил в косата си. Като победител имаше правото пак да носи своите отличия. Погледът му, бе отправен към белите с израз на гладна пантера, но той все още мълчеше, защото само най-старият вожд имаше правото да заговори пръв.

Погледът на стария Нанап Неав зашари по лицата на пленниците, докато най-сетне се спря на Винету.

— Кой си ти? — попита го той. — Имаш ли име и как се казва краставото куче, което наричаш свой баща?

Той сигурно очакваше, че гордият апач изобщо няма да му отговори. Но апачът каза спокойно:

— Който не познава Винету, е сляп червей, който се храни с нечистотии. Пред тебе е вождът на апачите.

— Винету не е вожд, нито воин, а мърша на мъртъв плъх! — подигра му се старият. — Всички тези бледолики ще умрат от славна смърт на кола на мъчението. Но ние ще хвърлим Винету във водата, за да го изядат жабите и раците.

— Нанап Неав е стар човек. Видял е много лета и много зими и е събрал голям опит. Въпреки това, изглежда, не е чувал досега, че никой не може да се подиграва безнаказано на Винету. Вождът на апачите е готов да понесе всички мъки, но няма да търпи да му се подиграва един юта.

— Какво може да ми стори апачът? — изсмя се старият. — Нали е вързан!

— Нека Нанап Неав размисли, че е много лесно на един свободен и въоръжен човек да се държи грубо към вързаните пленници! Лесно е, но не е достойно. Гордият воин никога не би сторил подобно нещо и ако Нанап Неав не се вслуша в думите ми, сам ще си понесе последствията.

— Какви последствия? Помирисвал ли е някога Винету вонята на чакала, на който дори и лешоядите не обръщат внимание? Такъв чакал е и той. Смрадта, която той…

Стария вожд не можа да продължи. Вик на уплаха се разнесе от гърлата на всички юта, намиращи се наблизо. Винету се хвърли към стария и му нанесе силен удар с краката си в тялото. Стария вожд отлетя далеч назад и падна на земята. Винету се върна спокойно на мястото си, но противникът му остана да лежи съвършено неподвижен.

След всеобщия вик за секунди настъпи дълбока тишина, така че силният глас на апача се разнесе надалеч.

— Винету го предупреди. Нанап Неав не пожела да се вслуша в думите му и вече няма да може да обиди нито един апач.

Другите вождове наскачаха и прегледаха стария. Нанап Неав бе ударил задната част на главата си толкова силно в един камък, че черепът му беше счупен. Той бе мъртъв. Червенокожите воини напираха от всички страни, с ръце, хванали ножовете, отправили кръвожадни очи към Винету. Можеше да се очаква, че от постъпката на апача всички юти ще изпаднат в дива и шумна ярост. Но не бе точно така. Техният гняв остана безмълвен, още повече че Големия вълк вдигна ръка и заповяда:

— Назад! Апачът уби Стария вожд, за да умре той самият бързо и безболезнено. Мислил си е, че ще се нахвърлите върху него и ще го убиете веднага. Но сметката му ще излезе крива. Той ще умре от такава смърт, от каквато още никой човек не е умирал. Ще се съвещаваме и ще решим. Загърнете Стария вожд в одеялото му и го отнесете, за да не могат очите на тези бели кучета да се наслаждават на безжизненото му тяло! Всички ще бъдат принесени в жертва на неговия гроб. Хау!

Пленниците бяха отведени на малка полянка в гората, където гореше малък огън. Сега им завързаха и краката й ги наслагаха легнали на земята. Наоколо поставиха шест въоръжени воини. Те застанаха край дърветата, за да наблюдават цялата полянка. Всяко бягство изглеждаше невъзможно.

Дрол и Франк видяха всичко от високото си скривалище много добре. Дървото, на което се намираха, бе отдалечено може би на стотина крачки от огъня на вождовете, така че успяха да разберат и по-голямата част от разменените думи. Сега най-важното бе да научат на кое място ще бъдат отведени пленниците.

Докато слизаха от дървото, при вождовете бяха донесени оръжията и другите предмети, отнети от пленниците. Натрупаха ги на земята. Край огъня при брега останаха само вождовете. Изглежда, по някаква причина другите воини се бяха събрали на друго място. Разнесоха се странни тъжни звуци. Известно време се чуваше само един-единствен глас, след което последва хор от гласове. Това продължи дълго без прекъсване, като гласовете ту се усилваха, ту отслабваха.

— Знаеш ли какво е туй? — попита Дрол братовчеда си от Морицбург.

— Може би е траурната ария за смъртта на Стария вожд.

— Да.