Съкровището в Сребърното езеро

— Стой тук! Не бързай! Щом индианците са започнали нощно нападение, те са толкова много, че човек трябва да е извънредно предпазлив. Нека разберем най-напред как стоят нещата. След това ще знаем по-добре какво да направим. Да легнем на земята и да се промъкнем напред!

Те запълзяха внимателно към мястото, откъдето започваше главният каньон. Въпреки тъмнината можаха да разберат, че спътниците им са загубени. Численото превъзходство на червенокожите бе твърде голямо. Вляво от тях се беше завързала схватка. Чуваха се изстрелите на Файерхенд, Шетърхенд и Винету, но не задълго, след което от стотици гърла отекна победният вик на юта. Точно срещу изхода на Найт Каньон пространството беше свободно.

— Бързо след мен през протока! — прошепна Дрол на братовчеда си. Той запълзя по земята колкото се може по-бързо и предпазливо. Франк го последва. Изведнъж ръката му почувствува твърд продълговат предмет: пушка. По формата й той я позна. Карабината „Хенри“! — мина му през ума. Взе я със себе си.

На двамата се удаде да се доберат до потока и да го преминат. На другия бряг Дрол хвана Хобъл Франк за ръката и го поведе след себе си в южна посока — надолу по каньона. Успяха да се измъкнат, защото наоколо беше тъмно и стъпките им се заглушаваха от виковете на индианците. Но скоро пространството между скалите и потока стана толкова тясно, че Дрол посъветва:

— По-добре е да се прехвърлим отново на другия бряг. Там сигурно мястото ще е по-широко.

Отново прегазиха потока. За щастие се озоваха доста по-надолу от мястото, където беше стоял постът. Затичаха се по-нататък. Понякога се блъскаха в скалите или се спъваха в някой камък, докато вече гласовете на индианците не можеха да се чуват. Тогава Хобъл Франк хвана приятеля си за ръката и каза с упрек в гласа:

— Е, спри се най-сетне, проклетнико! Защо всъщност побягна, та повлече и мен да избягам тъй позорно? В теб няма ли някакво чувство за чест?

— Чувство за чест ли? — попита Дрол, който едва си поемаше дъх от тичането. — Сигурно имам у себе си нещо такова, но ако някой иска да запази честта у себе си, трябва най-напред да опита да се спаси. Ето защо побягнах.

— Но това всъщност не е позволено!

— Така ли? А защо да не е позволено?

— Защото наш дълг е да спасим приятелите си.

— Аха! А по какъв начин щеше да ги спасиш?

— Щяхме да се нахвърлим върху червенокожите и да ги направим на пух и прах.

— На пух и прах! — изсмя се Дрол. — Нямаше да постигнем нищо, само щяха и нас да спипат.

— Да ни спипат? Да не би да искаш да кажеш, че нашите спътници са само пленени, а не застреляни, намушкани или пребити?

— Не, не са ги убили. Сигурно е. Ти чу ли изстрелите?

— Да.

— А кой стреля? Да не би да са стреляли индианците?

— Не. Изстрелите, които чух, бяха от револвери.

— Видя ли? Индианците изобщо не използваха пушките си. Искали са да заловят белите живи, за да могат после да ги измъчват. Затова избягах. Сега ние двамата се спасихме и ще можем да направим за нашите хора много повече, отколкото, ако ни бяха заловили и нас.

— Прав си, братовчеде. Грамаден камък ми падна от сърцето. Нали ме разбираш. Нима може някой някога да Каже за Хобъл Франк, че си е плюл на петите, когато животът на приятелите му е бил в опасност? Не и не! По-скоро бих се хвърлил в най-опасните места на полесражението. Още съм много развълнуван.

— И аз се изплаших. Но въпреки това не се шашнах. Нека изчакаме спокойно събитията!

— Лесно е да се каже. Какви ли индианци ни нападнаха?

— Юта, разбира се, Големия вълк не се е върнал в лагера си, а понеже е знаел, че наблизо се намират и други юта, ги е довел по някакъв друг път. Тъй като не знаем в каква посока ще се отправят сега, не бива да оставаме по-дълго тук. Трябва да се махнем и да потърсим място, където бихме могли да се скрием.

— А после?

— После ли? Е, ще почакаме да се съмне. След това ще разгледаме следите и ще вървим по тях след индианците, докато видим какво можем да сторим за нашите приятели. Ела!

Дрол хвана Франк за ръката, при което дланта му се допря до карабината.

— Какво? — попита той. — Ти две пушки ли имаш?

— Да. Когато пълзяхме към потока, намерих карабината „Хенри“ на Олд Шетърхенд.

— Много хубаво, великолепно! Може да ни помогне много. Но умееш ли да стреляш с нея?

— Ха, разбира се! Ние сме толкова добри приятели с Олд Шетърхенд, че познавам пушката му много добре. Тежко на индианците, тежко на целия Див запад, ако от главите на приятелите ни падне едно-единствено косъмче! Иначе съм добър човек, душа човек съм, така да се каже, но ядосат ли ме, мога да направя целия свят на пух и прах. — Той вдигна юмрук и го размаха заплашително назад.

Двамата продължиха пътя си на юг, като потокът остана от дясната им страна, а скалите от лявата. Вървяха около един час, докато каньонът направи завой на запад. На това място отдясно се появи луната на небето; те можеха да я видят само защото откъм тази страна започваше друг страничен каньон. Дрол се спря и каза:

— Стой! Тук трябва да помислим накъде да се отправим — наляво или надясно.