Съкровището в Сребърното езеро

Вълнистата прерия беше обляна от обедното слънце. Хълмовете се редяха един след друг, обрасли в гъста трева, която се поклащаше от лекия вятър. Така те приличаха на смарагдово море, чиито вълни са били внезапно вкаменени от някоя вълшебна сила. Всяка една от тези „вълни“ приличаше на друга по дължина, височина и форма, а ако човек навлезеше от една падина в друга, той не намираше никаква разлика между двете. И наоколо, докъдето ти стигат очите, не се виждаше нищо друго освен вълнисти хълмове. Ако човек се опиташе да се оправи тук без компас или без помощта на слънцето, той положително щеше да се заблуди, както неопитният пътник в малка лодка се загубва сред безбрежното море.

Изглежда, че в тази зелена пустиня нямаше живи същества. Само горе високо във въздуха кръжаха два черни лешояда, като едва забележимо раздвижваха крилете си. Дали те не бяха единствените живи същества наоколо? Не, защото тъкмо в този момент се чу силно пръхтене и иззад един от хълмовете се появи ездач, и то твърде странен ездач.

Този човек имаше обикновена фигура: нито беше висок, нито нисък, нито дебел, нито слаб, но изглеждаше много як. Носеше дълги панталони, жилетка и късо яке, направени от непромокаема гумирана материя. На главата му се мъдреше коркова шапка със спусната към тила му кърпа; такива шапки носеха обикновено английските офицери в Източна Индия и другите горещи страни. Краката му бяха обути в индиански мокасини.

Човекът седеше на коня си със стойката на опитен ездач; лицето му — да, всъщност лицето му беше твърде странно. Изразът му можеше да се нарече направо глуповат, и то не само заради носа му, който имаше две съвсем различни половини. Лявата половина беше с бял цвят и имаше леко извита форма на обикновен орлов нос. Ала дясната му половина бе надебелена, стоеше като подута и цветът й представляваше нещо средно между червено, зелено и синьо. Лицето му бе заобиколено с брада, чиито дълги и редки косми стърчаха във всички посоки. Брадата се подпираше от висока твърда яка, чийто синкав блясък издаваше, че и ризата му е от гумирана материя.

На двата ремъка до стремената отляво и отдясно висеше по една пушка. Прикладите на пушките се допираха до краката на ездача, пъхнати в стремена с формата на обувки. Отпред на седлото висеше дълга металическа тръба или кутия, предназначението на която будеше известно недоумение. Човекът носеше на гърба си кожена раница със средни размери, по която бяха накачени няколко тенекиени съдове и телове с най-причудливи форми. Коланът му беше също от кожа, широк, и приличаше на онези колани, в които хората си носеха парите. По него бяха окачени различни торбички. Отпред се подаваха дръжките на един нож и няколко револвера, а отзад бяха прикрепени две чантички, в които, изглежда, си носеше патроните.

Конят беше съвсем обикновено животно — нито добър, нито лош за тежките премеждия, които обикновено предлага Западът. По него нямаше нищо особено, като се изключи едно много скъпо пъстро одеяло, служещо на коня за чул.

Ездачът, изглежда, беше на мнение, че конят му разбира от прерия много повече от самия него. Поне не се забелязваше да го управлява, беше го оставил да върви както си иска и накъдето си иска. Конят мина през няколко падини, после се изкатери по един хълм, спусна се лениво по него, мина доброволно в тръс, след това отново забави ход, накратко, човекът с корковия шлем и глупавата физиономия, изглежда, нямаше определена цел, но затова пък имаше доста свободно време.

Внезапно конят спря, наостри уши, а ездачът се стресна, защото пред него се разнесе остър повелителен глас:

— Стоп, ни крачка напред, иначе стрелям! Кой сте, мастър? Ездачът погледна пред себе си, после назад, наляво и надясно. Не се виждаше жив човек. По лицето му не трепна нито мускул, той махна капака на продълговатата кръгла металическа кутия, прикрепена под седлото, изтърси от нея далекоглед, изтегли частите му, така че той придоби дължина на около пет стъпки, примижа с лявото си око, поднесе далекогледа към дясното и насочвайки го нагоре, почна продължително да оглежда небето, сериозен и задълбочен, докато най-сетне отново се чу същият глас, който сега се смееше:

— Я си приберете телескопа! Не се намирам на луната, а тук долу, на старата майка земя. А сега ми кажете откъде идвате!

Ездачът се подчини, събра отново частите на далекогледа си една в друга, пъхна го в кутията, затвори я грижливо и бавно, като че ли нямаше никаква бърза работа, и посочвайки с ръка зад гърба си, отвърна:

— Идвам оттам!

— Знам го, момчето ми! А накъде отиваш?

— Натам! — отвърна ездачът и посочи с ръка пред себе си.