Съкровището в Сребърното езеро

— Дали може да стреля един прериен ловец! Това е още по-нелепо от въпроса дали вълкът може да яде. И двете неща са така естествени, както и гърбицата ми.

— Все пак бих искал да ви изпитам. Можете ли да свалите онези два лешояда горе?

Хъмпи измери на око височината, където се рееха двете птици, и отвърна:

— Защо не? Наистина за вас туй е невъзможно с тези парадни пушки. — Той посочи към коня на лорда. Пушките висяха все още край стремената. Бяха тъй излъскани, че изглеждаха като нови. А това ужасява всеки уестман.

— Тогава стреляй! — заповяда лордът, без да обърне внимание на последната забележка на гърбавия.

Дребният ловец стана, вдигна пушката си, прицели се бързо и натисна спусъка. Всички видяха, че един от лешоядите беше ударен. той размаха бързо криле, опита се да се задържи във въздуха, но напразно. Беше принуден да се спусне, отначало по-бавно, а после все по-бързо. Най-сетне полетя надолу с прибрани криле и тупна на земята като тежка буца пръст.

— Е, милорд, какво ще кажете? — попита стрелецът.

— Не беше лошо — гласеше безразличният отговор.

— Какво? Само „не беше лошо“ ли? Ами я си помислете на каква височина летеше, а куршумът ми попадна право в сърцето му, защото още във въздуха умря! Всеки познавач би нарекъл този изстрел майсторски.

— Well, а сега другия! — кимна лордът на дългия ловец, без да отговори на упрека на гърбавия. Чичо Гънстик се надигна непохватно от земята, подпря се с лявата ръка на своята дълга карабина, вдигна десницата си във въздуха като някой декламатор, отправи поглед към небето, където летеше другият лешояд, и заговори с патетичен глас:

Рей се орелът в простора небесен, лети над реки и скали безсловесен; страстно копней за аромата на мърша, но ще му бързо живота аз свърша!

Докато изричаше тези рими, позата му беше вдървена и непохватна като на някое чучело. Досега той не беше продумал нито една дума и затова смяташе, че тази великолепна поема ще направи толкова по-силно впечатление. Поне той си мислеше така. Ето защо, след като свали вдигнатата си ръка, Гънстик се обърна към лорда и го изгледа в гордо очакване. От доста време лицето на англичанина отново беше придобило глупаво изражение. Сега то имаше такъв вид, сякаш по него смехът и плачът се бореха помежду си.

— Слушахте ли добре, милорд? — попита гърбавият. — Да, Чичо Гънстик си го бива. Бил е артист, а и досега си е останал поет. Иначе дума не продумва, но отвори ли си устата, проговорва с езика на ангелите, тоест в рими.

— Well! — кимна англичанинът. — Дали говори в рими, или бръщолеви глупости, си е лично негова работа, а не моя. Но дали може да стреля?

Дългият поет направи гримаса, при което устата му достигна до дясното ухо и махна широко с ръка, което трябваше да изрази презрението му. После вдигна карабината си, за да се прицели, но скоро я свали. Беше пропуснал удобния момент, понеже по време на поетичните му излияния женският лешояд, изплашен от смъртта на мъжкия, реши да избяга. Птицата се беше отдалечила значително.

— Не е възможно вече да бъде улучен — каза Хъмпи. — Не си ли на същото мнение, Чичо?

Гънстик вдигна двете си ръце към небето по посока на отдалечаващия се лешояд и отговори с глас, който можеше да събуди и мъртвите:

Отнасят го далеч крилата, далеч високо над земята, и радва се в блаженство тайно, че ми убегна най-случайно. , Който иска да го хване, трябва сам орел да стане.

— Глупости! — извика лордът. — не е възможно да бъде улучен?

Наистина ли мислите, че вече не е възможно?

— Да, сър — отвърна Хъмпи. — Никой уестман не може сега да го свали.

— Аха!

Докато лордът изговаряше тази единствена дума, по лицето му пробягна странна усмивка. Приближи се бързо до коня си, взе една от пушките, махна предпазителя й, вдигна я, прицели се, натисна спусъка — всичко това стана за съвсем кратко време, после свали пушката, седна и посегна към бута, за да си отреже още едно парче месо. След малко каза:

— Е, можеше ли да се улучи, или не?

Лицата на двамата ловци изразяваха голямо учудване, дори смайване. Птицата беше ударена, и то точно, защото започна да пада към земята по спирала, чиито кръгове се стесняваха все повече.

— Wonderful! ((англ.) — прекрасно, чудесно! Б. пр.) — извика Хъмпи въодушевено. — Милорд, ако не е случайност…

Той Млъкна. Англичанинът седеше на земята и спокойно дъвчеше, обърнал гръб на падащата птица. Това вече беше просто невероятно!

— Но, милорд — продължи ловецът, — обърнете се, де! Не само че улучихте лешояда, но го и убихте!

— Знам — отвърна англичанинът, без да се обърне, и сложи в устата си парче месо.

— Но вие не гледахте какво ще стане!

— И не беше необходимо, знам какво стана. Куршумът ми никога не отива напразно.

— Но тогава вие сте човек, който спокойно може да се мери с нашите най-прочути уестмани, с Винету, с Олд Файерхенд, с Олд Шетърхенд — поне що се отнася до стрелбата! Нали, Чичо?

Фамозният Чичо Бастун отново зае театрална поза и отвърна, жестикулирайки и с двете си ръце:

Орелът беше поразен, от майсторска ръка свален, от славата се аз отказвам….