Съкровището в Сребърното езеро

Тези въпроси бяха отправени към дребосъка. Той срещна изпитателния поглед на непознатия, който му направи съвсем необичайно впечатление, и отговори полуядосано, полузамислено:

— Не си запознат с тази страна и този начин на живот, затова не ни и познаваш. А нас ни знаят хората от Мисисипи до Фриско (Сан Франциско. Б. пр.) като честни ловци и трапери. Сега отиваме към планините да потърсим някоя група ловци на бобри, към които да се присъединим.

— Well, а имената ви?

— Няма да имаш полза от рождените ни имена. Наричат ме Хъмпи ((англ) — гърбав. Б. пр.) Бил, понеже за съжаление съм гърбав, но пък и нямам намерение заради това да си посипвам главата с пепел; моят приятел е познат под името Чичо Гънстик ((англ.) — дълга металическа пръчка, с която се чистели и зареждали стари пушки; харбия, шомпол Б. пр.), защото винаги ходи тъй, сякаш е глътнал някоя харбия. Така, сега ни познаваш и ще ни кажеш истината и за себе си, без да правиш глупави шеги.

Англичанинът ги изгледа проницателно, като че ли погледът му искаше да проникне дълбоко в сърцата им, след това чертите на лицето му отново добиха приятелско изражение. Той извади от кесията си някакъв документ, разгърна го и им го подаде с думите:

— Не съм се шегувал. Понеже ви считам за добри и честни люде, можете да видите този паспорт.

Двамата разгледаха и прочетоха документа, спогледаха се, после дългият разтвори очи и уста, доколкото му беше възможно, а малкият каза с извънредно учтив тон:

— Наистина сте лорд, лорд Кестълпул! Но, милорд, какво търсите в прерията? Животът ви е в…

— Pshaw! — прекъсна го лордът. — Какво търся тук ли? Искам да се запозная с прерията и Скалистите планини и ще се отправя после към Фриско. Вече съм бил из целия свят, само Съединените щати не ми бяха познати. Но хайде доведете конете си! Въпреки че никъде не ги виждам, все пак мисля, че не сте тръгнали пеша.

— Разбира се, че имаме коне; ей зад този хълм са, където бяхме спрели, за да си починем.

— Тогава последвайте ме!

Сега и неговият тон бе станал заповеднически. Той слезе от коня си и закрачи пред тях в падината. Зад хълма пасяха два коня, които простонародният език нарича обикновено кранти, козли или направо мърши. Неговият кон го беше последвал като куче. Сега другите два коня се опитаха да се приближат до него, но той изцвили гневно и ритна към тях два-три пъти със задните си копита, за да ги откаже от намерението им.

— Ама че отровна змия! — каза Хъмпи Бил. — Изглежда доста необщителен.

— О не — отвърна лордът. — Той разбира само, че още не съм се сприятелил с вас, и затова засега желае също да остане на разстояние от конете ви.

— Нима може да е толкова умен? Няма такъв вид. Струва ми се, че по-рано е теглил рало на нивата.

— Ха! Той е чистокръвен кюрдистански жребец, ако нямате нещо против.

— Тъй ли? А къде се намира пък тази страна?

— Между Персия и Турция. Собственоръчно закупих животното в Кюрдистан и го отведох у дома.

Той каза всичко това с такъв безразличен тон, като че ли да пренесеш цял кон от Кюрдистан до Англия и оттам до Съединените щати, не е по-трудно от пренасянето на едно канарче от Харц до Тюрингер Валд. (красиви планини (сега в по-голямата си част в ГДР). които се намират близо една до друга. Б. пр.) Двамата ловци си размениха скришом погледи. Но той се разположи удобно в тревата, където двамата бяха почивали преди това. На земята се намираше печен сърнешки бут, който бе вече наченат. Англичанинът извади ножа си, отряза едно голямо парче и започна да яде, сякаш месото не беше на двамата, а негова собственост.

— Само така! — обади се гърбавият. — В прерията няма нужда от много церемонии.

— Затова и не се церемоня много — отвърна той. — Ако вие сте застреляли вчера някакъв дивеч за вас и за мене, то аз пък ще застрелям днес или утре за трима ни.

— Тъй ли? А сигурен ли сте, милорд, че утре ще бъдем все още заедно?

— И утре, и още дълго време ще сме заедно. Да се обзаложим ли? Ако искате, мога да заложа десет долара пък и повече. Той посегна към парите си.

— Оставете банкнотите си на мястото, където са — отвърна Хъмпи. — Не искаме да се обзалагаме.

— Тогава седнете при мен! Ще ви обясня.

Те се настаниха на земята срещу него. Той отново ги изгледа изпитателно и каза:

— Пътувах по Арканзас и слязох в Мълвейн. Там се опитах да наема един или двама водачи. Но всички се оказаха негодници. Тръгнах сам, като си казах, че човек може да намери истински прерийни ловци само в прерията. Сега ви срещнах и ми харесахте. Ще тръгнете ли с мене за Фриско?

— Ама Така си ги приказвате, сякаш след един ден пътуване сме там.

— Пътуването си е пътуване. Дали ще трае ден, или година, ми е все едно.

— Хмм. Добре. А имате ли представа какво може да ви се случи по пътя?

— Надявам се да разбера.

— Без такива пожелания. Впрочем и без това няма как да ви придружим. Не сме така богати като вас, живеем от лов и не можем да си позволим неколкомесечно отклонение към Фриско.

— Аз ще ви плащам!

— Тъй ли? Е, тогава можем да пообсъдим тази работа.

— Умеете ли да стреляте?

Гърбавият хвърли към лорда полусъжалителен поглед и отговори: