Съкровището в Сребърното езеро

— Но аз мога да ви кажа — прекъсна го Олд Файерхенд. — Първото име е на езика на тонкавите, а второто е на езика на ацтеките, но и двете имат едно и също значение — Големия баща. Продължете по-нататък, мистър Уотсън! Страшно съм любопитен да чуя как сте се запознали с този индианец.

— Е, в случая нямаше нищо особено и нищо авантюристично. Вече не знаех точната дата, бях останал твърде дълго време в планините и ето как бях изненадан от първия сняг. И така трябваше да остана високо в планините и да намеря място, където можех да презимувам, без да умра от глад. Бях съвсем самичък, снегът просто ме бе затрупал и положението ми беше сериозно! За щастие успях все пак да стигна до Сребърното езеро, където забелязах колиба, изградена от камъни, от която се издигаше пушек. Бях спасен. Собственикът на тази колиба беше именно старият индианец. Той имаше един внук и един правнук, които се казваха Голямата мечка и Малката мечка и…

— А-а! Нинтропан Хауей и Нинтропан Хомош? — прекъсна го Олд Файерхенд.

— Да, така звучаха индианските думи. Да не би да ги познавате, сър?

— Да. Но разказвайте по-нататък, по-нататък!

— Двете Мечки бяха отишли към планините Васач, където били принудени да останат до пролетта. Зимата подранила доста и било съвсем изключено да се върнат при Сребърното езеро през такива снежни преспи. Така че аз заварих стареца самичък, без да се има предвид наскоро дошлият немец Енгел, за когото, вече споменах. Той също като мен бе потърсил в колибата убежище от първата снежна буря. Мисля, че е по-добре да бъда кратък и ще спомена само, че ние тримата прекарахме цялата зима заедно. Не сме гладували — дивеч имаше достатъчно; ала студът се отрази зле на стареца и при първия пролетен полъх го погребахме. Той ни беше обикнал и за да ни се отблагодари по някакъв начин, ни разказа тайната за съкровището в Сребърното езеро. Притежаваше парче кожа, което беше много старо и представляваше рисунка с точно обозначеното място на съкровището. Разреши ни да си направим копие от нея. Съвсем случайно Енгел имаше хартия у себе си, без която не можехме да прекопираме рисунката; старецът не искаше да ни даде кожата, защото смяташе да я запази за двете Мечки. Един ден преди да умре, той я закопа някъде, но къде, не можахме да разберем, защото уважихме последната му воля и изобщо не потърсихме кожата. След като го погребахме, тръгнахме на път. Енгел беше зашил плана на съкровището в якето си.

— Не дочакахте ли връщането на двете Мечки? — попита Олд Файерхенд.

— Не.

— Това е било голяма грешка!

— Възможно е, но дълги месеци бяхме стояли затворени в снега и копнеехме да видим хора. И наистина скоро се намерихме сред хора, ама какви хора! Бяхме нападнати от индианци юта (северноамериканско инд. племе, останките от което живеят понастоящем в щатите Колорадо и Юта, като наброяват около 2600 души. Б. пр.), които ни взеха всичко. Сигурно щяха и да ни убият, но познаваха стария индианец, когото почитаха извънредно много, и щом разбраха, че сме се грижили за него и сме го погребали след смъртта му, те ни подариха живота, върнаха ни поне дрехите и ни пуснаха да си ходим. Но оръжията ни останаха у тях, едно обстоятелство, за което не можехме да им благодарим, защото без оръжия бяхме изложени на всевъзможни опасности, та дори и на гладна смърт. За щастие или по-скоро за нещастие срещнахме на третия ден някакъв ловец, който ни даде месо. Като разбра, че искаме да отидем в Пуебло, заяви, че и той отивал там, и ни разреши да се присъединим към него.

— И това беше Червения Бринкли, нали?