Съкровището в Сребърното езеро

Трамповете не обелваха вече нито дума. Бяха разбрали, че всяко по-нататъшно отричане би било смешно. Джобовете им бяха изпразнени напълно. Намериха техните дялове от откраднатите пари и ги върнаха на Хартли. Двамата признаха, че остатъкът се намира у Корнъл. Сега вързаха и краката им и ги оставиха на пода. В къщата нямаше мазе, нито друго по-сигурно помещение, където да ги затворят. Но Хартли го беше толкова яд на трамповете, че не можеше да се намери по-добър пазач от него. Дадоха му зареден револвер и му наредиха да ги застреля веднага, ако направят опит да се развържат.

Сега можеха да бъдат направени останалите приготовления за изпълнението на плана. Вече не беше необходимо да поставят двамата трампове в локомотива и предварително да пътуват с тях в дрезината до Карлайл. Беше само телеграфирано, че в уговореното време оттам трябва да тръгне влакът и да спре на едно определено място преди Шеридън, където Олд Файерхенд щеше да се качи във влака.

По-късно пристигна телеграма от форт Уолъс, която съобщаваше, че една войскова част ще тръгне от форта привечер и около полунощ ще пристигне на уговореното място.

Десета глава Клопката в Игъл Тейл

По-голямата част от работниците в Шеридън бяха ирландци и немци. Те нямаха все още никаква представа какво се разиграва около тях, защото не беше изключено Корнъл да изпрати съгледвачи, за да ги наблюдават, а те биха могли да надушат нещо от поведението на хората. Но малко преди да свърши работният ден, инженерът съобщи най-необходимото на ръководителя на работната смяна и му нареди да постави работниците в течение на нещата, но без никакъв шум.

Този ръководител беше нюхемпширец и бе водил бурен живот.

Отначало работил като строителен работник в продължение на доста години, но не беше успял да спести нещо значително. Затова започнал да се занимава с разни други неща, които за схващанията на янките не бяха срамни. Но и там щастието не му се усмихнало.

Той казал на източните щати „адио“ и прекосил Мисисипи, за да търси късмета си на запад, но за съжаление със същия неуспех. Най-сетне получил работа в Шеридън, където можел да използува придобитите от по-рано опит и знания, обаче не останал удовлетворен. Който веднъж е дишал въздуха на девствената гора и прерията, чувства голяма мъка, ако изобщо може да се приспособи и свикне с цивилизования начин на живот.

Този човек, който се казваше Уотсън, се зарадва страшно много, когато разбра какво ще става.

— Слава богу, най-после едно разнообразие в това сиво ежедневие! — каза той. — Старата ми карабина дълго време стоя подпряна в ъгъла и сигурно копнее да поприказва отново. Смятам, че днес ще й се удаде случай. Но аз се сещам нещо; името, което споменахте, сър, ми се струва познато. Червения Корнъл? И Бринкли при това? Някога си имах работа с един Бринкли, който имаше фалшива червена коса, докато естественият му скалп беше черен. За малко щях да платя с живота си срещата с него.

— Кога и къде се случи това? — попита Олд Файерхенд.

— Преди две години по горното течение на Гранд Ривър. С един мой приятел, който е немец и се казва Енгел, бяхме заедно горе при Сребърното езеро. Канехме се да тръгнем към Пуебло и след това да се отправим по Арканзас на изток, за да си набавим инструменти за една работа, която щеше да ни направи милионери.

Олд Файерхенд наостри уши.

— Енгел ли се казвал онзи човек? — попита той. — Споменахте за „една работа“, която щяла да ви донесе милиони. Ще ми разкажете ли нещо повече за нея?

— Защо не! Ние двамата се бяхме заклели да мълчим като риби; но от милионите не излезе нищо, защото не можехме да осъществим плана си и затова ми се струва, че няма защо да се чувствам повече обвързан от клетвата си. Ставаше дума за изваждането на огромно съкровище, потопено във водите на Сребърното езеро.

Инженерът се позасмя, без да крие недоверието си, поради което ръководителят продължи:

— Може да ви звучи доста невероятно, сър, но въпреки това е истина. Вие, мистър Файерхенд, сте един от най-известните уестмани и сте преживели и чули такива неща, че ако започнете да ги разказвате, едва ли някой ще ви повярва. Затова може би поне вие няма да се смеете на думите ми.

— И през ум не ми минава да ви се смея — отвърна ловецът най-сериозно. — Напълно съм готов да ви повярвам, защото си имам своето основание. И аз съм чувал като нещо съвсем сигурно, че на дъното на езерото имало съкровище.

— Наистина ли? Е, струва ми се, бих могъл да се закълна с чиста съвест, че това съкровище наистина съществува. Човекът, който ни разказа за съкровището, положително не ни е излъгал.

— Кой беше този човек?

— Един стар индианец. Никога дотогава не бях виждал такъв пра-пра-прастар човек. Беше толкова слаб, че приличаше на живи мощи и самият той ни каза, че бил видял много повече от сто лета. Наричаше се Хауей Колакеко, но веднъж ни се довери, че всъщност се казвал Икачи Татли. Не знам какво означават тези индиански имена.