Съкровището в Сребърното езеро

— Това, което чу сега от мен. Влакът пристига тук точно в три часа през нощта. Ние двамата ще бъдем в локомотива и щом той спре, ще се разправим с машиниста и огняря. Ако е необходимо, ще ги застреляме. Корнъл трябва преди това тайно да заеме позиции с нашите хора около линията и веднага да се качи във вагоните. При нашия голям брой тримата или четирима чиновници във влака и случайно останалите будни жители на Шеридън няма да помислят за съпротива, защото ще бъдат и доста смаяни.

— Хм, планът не е лош. Страхотна сума! Ако делим по равно, всеки от нас ще получи по две хиляди долара. Дано Корнъл се съгласи с предложението ти. Как да ти съобщя отговора му?

— Този въпрос е малко сложен. Трябва да избягваме да се срещаме лично. А и не знаем дали ще намерим време и подходящ случай. Ще ме осведомиш писмено.

— Та това не е ли най-опасният начин? Ако ти изпратя някой човек…

— Някой човек ли? Как ти дойде наум? — прекъсна го писарят. — Би било най-голямата глупост, която можем да направим. Не знам дали ще ми се удаде случай да изляза от къщата за по-дълго време, затова ще трябва да ми напишеш всичко и да скриеш бележката някъде наблизо.

— Къде?

— Хмм! Необходимо е да изберем някое място, където мога да отида за малко, без да правя впечатление. Вече знам, че сутринта имам да работя здравата, трябва да попълвам дълги списъци на хората, които получават заплати. Каза ми го инженерът. Но все ще намеря време да сляза до пътната врата. До самата врата има бъчва, в която се събира дъждовната вода. Можеш да скриеш бележката зад бъчвата. Ако сложиш отгоре й някой камък, няма никаква опасност да я види чуждо око.

— Но как ще разбереш, че бележката е вече на мястото? Не можеш да ходиш често и напразно до бъчвата.

— И това ще уредим. Ще трябва да ти съобщя, че ти ще се качиш заедно с мене във влака. Веднага след обяда ще изпратя да те потърсят. Ти ще дойдеш и ще попиташ за какво те викам. Тогава ще скриеш бележката и аз ще знам, че ще я намеря. Съгласен ли си?

— Да.

— Гледай да се върнеш бързо. Лека нощ!

Другият отвърна на поздрава му и бързо изчезна. Прозорецът беше затворен тихо. Олд Файерхенд остана да лежи още известно време на покрива, а после се промъкна най-предпазливо до отвора. Слезе тихо по стълбата и се отправи към стаята на инженера, който беше буден. Разказа му всичко, каквото беше чул, и изказа увереност, че нещата ще се развият според предвидения план. После двамата се разделиха, за да поспят.

На другата сутрин Олд Файерхенд се събуди навреме. И без това не му беше лесно да седи сврян в една стая, защото бе свикнал да се движи и действа. Но нямаше как, трябваше да се примири с положението. Може би беше вече към единадесет часа, когато при него се появи инженерът. Той му съобщи, че писарят се е заловил здраво с възложената му работа и полагал всички усилия да се представи за прилежен и работлив човек. В този момент Олд Файерхенд видя, че по хълма се изкачва малка гърбава фигурка, която бе облечена в кожени ловни дрехи, а на рамото й се виждаше дълга карабина.

— Самият Хъмпи Бил! — каза ловецът недоумяващо. После обясни: — От моите хора е. Сигурно се е случило нещо непредвидено, иначе не би се мярнал тук. Дано не е нещо много лошо. Той знае, че съм тук и тъй да се каже инкогнито, и само вас може да попита за мене. Ще го доведете ли тук, сър?

Инженерът излезе и в този момент Бил изчезна в къщата.

— Сър — каза той, — прочетох на фирмата, че тук живее инженерът. Мога ли да говоря с този господин?

— Инженерът съм аз. Влезте. — Той го придружи до стаята на Олд Файерхенд, който посрещна дребния ловец с въпроса какво го е накарало да дойде въпреки всички предварителни уговорки.

— Не се тревожете, сър, няма нищо лошо — отвърна Бил. — Дори може и да е добро, но във всеки случай е нещо, което трябва да узнаете. Избраха ме да ви уведомя. Яздих бързо и се придържах покрай железопътната линия, където трамповете ще избягват да се мяркат. Следователно не са могли да ме видят. Скрих коня си наблизо в гората и се приближих по такъв начин, че едва ли някой от местните хора ми е обърнал внимание.

— Добре — кимна Олд Файерхенд. — И какво се е случило?

— Вчера привечер, както вече знаете, при нас дойде Винету. Появяването му предизвика у Лелята необикновена радост, а и другите бяха горди, че този забележителен човек е между тях. За нощуване бяхме избрали такова място, което никой от трамповете не можеше да открие. Но какво ли можеше да се скрие от очите на Винету? Малко преди това беше открил и лагера на трамповете и когато се стъмни, отново отиде натам, за да ги наблюдава и ако може да научи нещо. Понеже не се върна на зазоряване, а и няколко часа след това, ние започнахме да се боим за него, но се оказа излишно. Нищо не му се бе случило, а посред бял ден успял да се промъкне толкова близо до трамповете, че можал да чуе разговора им! Но той не бил обикновен разговор, а по-скоро крещене. Бил пристигнал пратеник от Шеридън и им донесъл новини, които ги накарали съвсем да се забравят.

— Аха, това е бил Дъгби.