Съкрушени

Хана усети, че главата започва да я боли.

— Не е Шон! Просто…

— Знаеш ли какво, Хана? — рече изморено Майк. — Не ми се води този разговор. Докато не ми дадеш добра причина, не смятам да те водя на бала.

— Господи, Майк! — извика Хана в слушалката, толкова силно, че сестрата на рецепцията я изгледа строго. — Чакай малко! Не се дръж така!

Той затвори. Хана направи няколко крачки напред-назад, изкушена да ритне бюрото, след което забеляза късче хартия, залепено за обувката й. Тя се намръщи, коленичи и го вдигна. Пред очите й се появи познатото ухилено личице. Али. Хана дори чу как кискането й отеква във фоайето.

Тя се обърна към сестрата.

— Кой беше тук преди мен?

Жената примигна.

— Никой — отвърна тя след миг.

Сърцето на Хана заби ускорено, докато разглеждаше листчето. То всъщност представляваше онази снимка на Истинската Али, която „Филаделфия Сентинъл“ беше публикувал след завръщането й в Роузууд предишната година. Някой беше нарисувал с розов флумастер корона на главата й. А под брадичката й пишеше:

Ти не заслужаваш короната, кучко, и го знаеш много добре. Това е истинската кралица.

А.

18. Никакви балове за теб, госпожице Фийлдс

На следващата сутрин Емили зави към вече познатия й квартал Чествю. Отляво я посрещна проблясващо езерце. От дясната й страна се намираха огромна беседка и градина с цветя. Днес къщите изглеждаха още по-големи, полилеите проблясваха през прозорците.

— Какво правим тук? — Айрис беше притиснала нос към стъклото като някое малко дете.

— Нали ти казах. Една от приятелките ми живее тук — промърмори Емили. — Трябва да взема от нея нещо за училище.

— Една от приятелките ти живее тук? — Айрис изглеждаше впечатлена. — Да не би баща й да е Бил Гейтс или нещо такова?

Емили зави по алеята; чувстваше се зле, че не може да каже на Айрис истината. Вярно, че я лъжеше за доста неща, но откакто се бяха къпали голи в езерото, общуването с нея беше станало доста по-лесно. Дори си имаха собствена шега за старите, миризливи чехли на бащата на Емили. Но просто нямаше как да я вкара в паник-стаята, докато тя и приятелките й обсъждаха отново Истинската Али и помощника й.

Емили паркира до гаража.

— Ще ме изчакаш ли в колата за секунда? — попита тя Айрис. — Няма да се бавя, обещавам.

Айрис се отпусна на седалката и погледна към списанието „Ас уийкли“, което беше откраднала от „Уауа“.

— Защо просто не вземеш нужното от приятелката си в училище?

— Ами защото е болна — беше глупавият отговор на Емили.

Айрис я изгледа странно, но Емили изскочи от колата, преди момичето да успее да я попита още нещо.

Спенсър бързо я придърпа вътре и отново я поведе към сутерена. Ариа вече беше в паник-стаята и крачеше нервно напред-назад. А Хана, която днес изглеждаше още по-гримирана и с по-засукана прическа от обикновено, седеше на дивана и гледаше тъжно Ариа.

— Значи Майк не отиде на училище с теб? Знаеш ли къде е сега? Как да говоря с него, когато не мога да използвам глупавия си телефон?

— Мацки, нямаме много време — прекъсна ги Спенсър и всички я погледнаха. — Получих ново съобщение от агент Фуджи — продължи притеснено тя, а очите й шареха по мониторите. — Тя каза, че има нещо, което не й казваме и искаше да разговаря с мен.

— И с мен иска да разговаря! — прошепна Хана. — Ще й се обадиш ли?

— Ти как мислиш? — Спенсър изглеждаше ужасена. — Изтрих съобщението. Ще се престоря, че не съм го получила.

Емили седна до Хана.

— Смятате ли, че А. е казал нещо?

Спенсър седна на металния стол до мониторите.

— Не знам. Някой получавал ли е нещо от А.?

Хана колебливо вдигна ръка.

— Той ми изпрати бележка. Ставаше дума за бала, но А. я беше оставил на рецепцията в клиниката.

Спенсър се ококори.

— Значи той знае, че работиш там?

— Очевидно. — Лицето на Хана беше придобило пепеляв цвят. — Но това не означава, че знае защо, нали?

— Единствените бележки, които съм получавала, са онези двете, свързани с разследването на кражбата на картината — каза Ариа, сядайки на облегалката на дивана. — Което си е страшничко. Подновили са разследването. Може би точно за това Фуджи иска да разговаря с нас.

Емили се размърда разтревожено.

— Може би А. се е ядосал, защото не знае новите ни номера. Може би ни наказва, като е дал някаква нова информация на Фуджи.

— И аз това се притеснявам — отвърна Спенсър. — Според вас какво е казал А. на Фуджи?

— Кой знае? — промърмори Емили.

Известно време всички мълчаха. На мониторите Емили виждаше волвото си, паркирано край тротоара. Айрис отгърна един лист от списанието; изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заспи.