Съкрушени

Айрис тръгна към задната част на къщата и се качи на верандата. Опита да отвори един от плъзгащите се прозорци, после още един. След това забеляза кучешката вратичка на двукрилата врата на кухнята.

— Да.

— Айрис… — извика тихо Емили. Тя безпомощно наблюдаваше как Айрис застана на четири крака и се промъкна през кучешката вратичка. След това тя отключи вратата към верандата и пусна Емили вътре.

— Добре дошла — пропя тя, после взе готварската ръкавица, която лежеше на плота и я нахлузи на ръката си. — Искаш ли прясно опечени мъфини? Чаша чай? От мен ще стане страхотна съпруга, нали?

Емили огледа кухнята. Тя беше обширна, с голяма печка от неръждаема стомана с шест газови котлона и с най-дългия гранитен плот, който беше виждала. Вляво стоеше огромен хладилник, върху плота имаше машина за капучино, близо до кухненския килер се виждаше хладилник за вина, пълен с бутилки. Но въпреки това кухнята изглеждаше необитаема, уредите бяха твърде чисти, нямаше и едно петънце върху плочките, върху всяка кърпа бе избродиран монограм „М“. Струваше й се странно да си мисли, че между тези стени е пораснал пациент в психиатрична клиника — когато Емили беше по-малка, тя смяташе, че на хората с много пари не им се случва нищо лошо.

— Всъщност какво му имаше на Трип? — прошепна Емили на Айрис, която претърсваше чекмеджетата, без да сваля готварската ръкавица от ръката си.

Айрис огледа продуктите в хладилника, прехвърли календара, после извади една кутийка с енергийна напитка.

— Лекарите казаха, че бил шизофреник, но според мен това са глупости. Той беше най-здравомислещият човек там. И много умен. Винаги измисляше разни забавни срещи в клиниката, на които да ходим. — Тя измъкна някаква снимка от чекмеджето, погледна я и я остави да падне на пода. Емили изтича да я вдигне. На нея имаше двама възрастни, които вдигаха наздравица с чаши вино. Мъжът носеше на главата си шапчица на дядо Коледа.

— Не може да няма нещо негово — промърмори Айрис. Тя прекоси стаята. — Хайде, да идем на горния етаж.

Тя тръгна по коридора и се изкачи по стълбите уверено, сякаш вече беше идвала тук. По стените висяха пастелни картини, включително една със спирали, която напомни на Емили за Ван Гог. Стомахът й се сви. Колко лесно беше да забрави за картината, скрита в дрешника на Ариа. Ами ако точно за нея искаше да разговаря с тях агент Фуджи?

Айрис провери всяка една от затворените врати на спалните. Когато надникна в третата, тя ахна и се шмугна вътре. Емили я последва. В ъгъла имаше двойно легло. По килима се виждаха следи от прахосмукачката, а бюрото беше почистено. Това напомни на Емили за безличната стая на Айрис в Убежището.

Но тогава Айрис отвори дрешника. На закачалките висяха няколко карирани ризи, на пода лежеше една кутия.

— Бинго — прошепна Айрис, свали ръкавицата от ръката си и издърпа кутията на пода.

Вътре имаше тетрадки, тефтери и един стар мобилен телефон с пукнат екран. Айрис сграбчи тетрадките и започна да ги прелиства. Емили прелисти едно старо копие на „1984“. Това ли беше всичко, което майката на Трип пазеше, за да си спомня за сина си?

— Съвсем нищо — каза Айрис и затвори тетрадката.

— Какво търсиш? — попита Емили.

— Името ми, изписано върху сърце. Нещо. — Айрис продължи да рови из кутията, захвърляйки настрани плюшени играчки, празна бутилка от вода, кутийка с кърпички за ръце, болнична гривна, на която пишеше „Убежището в «Адисън-Стивънс»“. Когато стигна до дъното на кутията, лицето й посърна. — Ами това явно го доказва. Не съм означавала нищо за Трип.

— Може да го е отнесъл със себе си, когато си е тръгнал.

Айрис изсумтя.

— Твърде дълго съм се заблуждавала. Между нас никога не е имало нищо истинско. Постъпих глупаво, идвайки тук.

Внезапно да сви глава между колене си и проплака приглушено. Емили се спря за миг; не знаеше как да постъпи. Погали Айрис по гърба, но не знаеше какво да каже, за да я накара да се почувства по-добре.

Вместо това тя взе телефона и се опита да го включи. За нейна изненада на екрана се появи логото на Моторола. Тя натисна бутона с контактите. Всичко беше изтрито. Тя отвори есемесите, но и тази папка беше празна. Все пак бяха запазени няколко снимки — един облак с формата на пенис, златист ретривър и третата снимка, на която имаше момиче, което Емили познаваше твърде добре.

— О, Господи! — прошепна тя.

Русата коса на Али падаше по раменете й. Сините очи проблясваха. Тя беше облечена със същата бяла пижама, каквато носеше и Айрис в Убежището. Емили предположи, че снимката е била направена няколко години по-рано, когато Али беше на около петнайсет години.

Айрис избърса сълзите си и също погледна към екрана, след което изсумтя раздразнено.

— Е, поне ти намери нещо.

— Защо това момче има снимка на Али? — попита Емили с треперлив глас.

Айрис се облегна назад на ръцете си.

— Защото всички бяхме в Убежището заедно. Бяхме приятели.