Съкрушени

Емили отново погледна към снимката. Достатъчно бе да види Али на толкова неочаквано място, за да се почувства зле. Някой, който не беше влязъл в кадър, я беше прегърнал през раменете — единственото нещо, което го идентифицираше, беше златният часовник на окосмената ръка. Тя го погледна с присвити очи. Беше ли го виждала преди?

Тя посочи към ръката.

— Кой е това?

Айрис поднесе снимката по-близо до очите си. Устните й оформиха „О“.

— Знаеш ли, това може да е той. Приятелят.

Емили примигна.

— Имаш предвид онзи, която през цялото време я е посещавал в клиниката? Същият, с когото се е срещнала до Кеплър Крийк, когато са я изписали? — Емили хвана Айрис за ръката. — Трябва да ми кажеш името му. Веднага.

Айрис поклати глава.

— Не мога. — Тя се изправи и излезе от стаята.

Емили прибра в джоба си телефона със снимката на Али и я последва надолу по стълбите, след това през задната врата и на моравата. Айрис вървеше бързо, но Емили най-после успя да я настигне на тротоара.

— По дяволите, Айрис! — извика тя и посочи къщата. — Проникнах незаконно в къщата заедно с теб! Какво е следващото, убийство? Цяла седмица ме мотаеш — дай ми нещо истинско най-накрая! Твърде много ли е да ми кажеш името на едно момче?

Айрис спря до едно дърво и наведе очи.

— Не мога да ти кажа името му… защото не го знам.

Емили почувства, че не й достига въздух.

— Какво?

Под слънчевата светлина кожата на Айрис изглеждаше още по-бледа.

— Никога не съм го знаела. Съжалявам. Не съм те лъгала — Али наистина имаше приятел, който непрекъснато я посещаваше. Но тя го наричаше Тузара… също като Кери в „Сексът и градът“. Така и не научих името му. Тя го криеше от мен. Не ми беше позволено и да се запозная с него. — Момичето сви устни. — Затова не съм вярна на тази кучка. Тя криеше много неща от мен. Сякаш не заслужавах да знам истината.

Емили се облегна на едно дърво.

— Защо не ми го каза досега?

Айрис ритна една бучка пръст в тревата.

— Мислех си, че това е единственият начин да те накарам да продължиш да ме разхождаш наоколо, да ме водиш където поискам, да ми позволиш да остана в дома ти — единственият начин да живея нормален живот. Веднага, щом разбереше, че не знам нищо, щеше да ме върнеш обратно в Убежището.

Емили примигна. Тя нямаше представа, че Айрис се страхува от това.

— Значи… чакай малко. На теб ти харесва у дома?

— Ами да — отвърна Айрис, сякаш това беше очевидно. — Както и да е, вече всичко свърши. Можеш да ме изоставиш, точно както направи майка ми. Както направи Трип. Няма проблем — просто ще се върна в Убежището и ще гния там още четири години. Можеш да отидеш на бала. Да продължиш да си живееш живота.

Тя се обърна. Миг по-късно раменете й се разтърсиха мълчаливо. Емили беше толкова зашеметена, че не можа да помръдне от мястото си. Тя знаеше, че трябва да е ядосана, но като гледаше Айрис, която бе обгърнала тялото си с ръце и мълчаливо хълцаше, Емили не можа да не я съжали. Тя познаваше чувството да си изоставен от семейството си. И да бъдеш зарязан от някой, когото смяташ, че те обича. Когато в края на седми клас Али се беше присмяла на Емили в дървесната къщичка, нещо в нея беше умряло. Друга част се изпепели в Поконос, когато Истинската Али се опита да я убие.

Тя погледна към Айрис. Всъщност те двете не бяха чак толкова различни. Макар и при по-различни обстоятелства, Емили също беше лъгала, че притежава информация, само за да накара някой да й обърне внимание. По един странен начин тя се чувстваше дори поласкана, че Айрис я беше намерила за достойна да бъде лъгана, а животът й достоен за живеене. В този миг я порази странна мисъл: Ако Айрис беше помолила Емили да остане още няколко дни с нея, макар да не знаеше името на приятеля на Али, Емили може би щеше да се съгласи.

Тя постави ръка на рамото на момичето.

— Айрис, няма да те отведа в Убежището, докато не си готова да се върнеш. Всъщност мисля, че трябва да дойдеш на бала с мен. Като кавалер.

Айрис изсумтя шумно и я погледна недоверчиво.

— Да, бе, да.

— Сериозно говоря — гласът на Емили прозвуча по-уверено. — Знам, че това го няма в списъка ти, но можеш да го впишеш. Била ли си някога на абитуриентски бал?

Айрис прибра кичур коса зад ухото си.

— Ами, не, но…

— Много момчета отиват сами. Можем да намерим някой, който да ти пасне. Някой много по-готин от Трип.

Айрис се ощипа по ръката. Някъде пропя птичка, една кола профуча покрай тях. Сърцето на Емили биеше ускорено. Моля те, кажи да, пожела си мислено тя. И защото искаше да види изненадата на Джордан… и защото наистина смяташе, че така прави нещо хубаво за Айрис.

Най-накрая Айрис въздъхна.

— Ами добре.

— Да! — извика Емили и я прегърна. За миг Айрис остана вцепенена, но след това също я прегърна. Когато се отдалечиха една от друга, бузите на Айрис бяха розови и сияеха.

В този миг телефонът на Емили иззвъня. Тя го извади и се обади.

— Госпожице Фийлдс? — рече рязък глас. — Обажда се Джасмин Фуджи. Срещнахме се онзи ден?

Емили отвори уста, но от нея излезе само тихо ръмжене. Тя погледна телефона така, сякаш гореше.

— От к-къде имате този номер?