Следотърсачът

Те вървяха ли, вървяха, понякога преминаваха през блатисти райони или по мостове, които сякаш продължаваха до безкрайност, но после подминаваха група дървета и разбираха, че просто са обходили някой гъсто населен квартал, за да избегнат движението, и скоро отново ще попаднат сред гъстата гмеж. По реката и в О говореха на общия крайречен език. Високопарният речник на Риг там беше необичаен. Умбо очакваше в столицата всички да говорят като Риг, докато се опитваше да продаде камъка, но вместо това те говореха не само всевъзможни диалекти на крайречния, но и различни други езици. Беше чувал, че има и други езици, разбира се, но отначало това го озадачи и стресна.

– Какво говорят те? – попита той Самуна. – Не ги разбирам!

Самуна спомена един език. Умбо моментално забрави как се нарича.

– Той се говори на изток, недалече от Стената – обясни Самуна.

– Но защо? – попита Умбо. – Защо просто не говорят на общия език, та да ги разбират хората?

– Хората ги разбират – обясни Самуна. – Само ти не ги разбираш. Кой би научил език, на който никой не говори? Невъзможно е!

И после му обясни, че в оградения свят съществуват стотици известни езици и на всеки от тях говорят хиляди хора. Умбо се засмя шумно.

– Защо се смееш? – попита добродушно Самуна.

– Защото говорът им звучи смешно – отвърна момчето. – И защото дори и хората, които се излагат толкова, че говорят на неизвестен език, не могат да се разберат на кой език да говорят!

– Преди Сесамидите да ги покорят, защо им е било на хората от един народ да учат езика на друг? Онова, което ние наричаме общ език, е просто езикът, който се използва в търговията по река Сташик. Всеки говори някакъв свой вариант, защото така по-лесно се върши работа. Но това не е езикът, който сме учили ние с Подмокрената, докато растяхме.

– Кажи тогава нещо на твоя език – помоли го Умбо. Любопитството му се беше събудило.

– Мм ех кеуно оидионектопафала – произнесе Самуна.

– Какво означава това?

– Ако можеше да се каже на общия език, нямаше да има нужда да го казвам на мо’онохонои.

– Много мръсно беше, нали? – досети се Умбо.

– Ако знаеше моя език, щеше да ти се наложи да ме убиеш – отвърна Самуна.

– Защо двамата с Подмокрената у вас никога не разговаряте на мохонононо, или както там се казва?

– Понякога разговаряме, но там, където живеем, никой не го говори, а когато говориш на някакъв език пред хора, които не го знаят, те обикновено решават, че приказваш неща, които не искаш да разберат, и се дразнят.

Докато преминаваха през един квартален пазар край кръстопът с кладенец, на който се пресичаха шест пътя, шумът беше толкова силен, че вече не се чуваха и разговорът замря. Всяка сергия сякаш се надпреварваше със съседната по шум и воня, а всичките мулета, волове, коне и магарета можеха да бъдат озаптени само с дълги нанизи от изключително обидни думи. Дори и просяците се бяха отказали от надпреварата с шума и за да привличат внимание, подскачаха нагоре-надолу. Скачаха толкова нависоко, че приличаха на ебеци във висока трева, и Умбо се изкушаваше да възнагради някого за атлетичните му качества с един пинг, но Самуна му стисна рамото и го спря. После се наведе така, че устата му да е точно до ухото на Умбо, и кресна:

– Ако им дадеш нещо, момче колкото теб ще го търколят, стъпчат, съблекат и одерат за пет секунди!

Късно следобед те стигнаха до една част на града с широки павирани улици и по-големи сгради, построени от по-хубав материал, където конни стражници поддържаха някакъв ред. Хората бяха по-добре облечени и шумът беше много по-малък, но това означаваше и че по облеклото на Самуна и Умбо се познава, че не са за тук.

– Не ни е тук мястото – рече Умбо.

– Точно така – потвърди Самуна, хвана го за ръка и отиде право при един от конните стражници.

– Господине – рече той. – Със сина ми сме нови в града и търсим къде да преспим. Тук е ясно, че няма да намерим нищо по джоба си. Може ли да ми кажете къде бихме могли...

Но стражникът само ги изгледа бавно от глава до пети, а после даде на коня си някаква невидима команда и той се отдалечи, чаткайки с железни подкови по калдъръма.

– Сигурно не обича да упътва – предположи Умбо.

– А, аз изобщо не очаквах да ни отговори – отвърна Самуна. – Като го помолих да ни упъти, му доказах, че наистина не съм тукашен и при това съм безобиден малоумник. Ако ми сечеше пипето, никога не бих отишъл право при него заедно с момчето ми за втория кат по петите.

– Момче за втория кат?

– Това би трябвало да е предположил, че сме – аз съм крадец, а ти си момчето, което вдигам на балконите и покривите, за да се промъкне през някой комин, прозорец на покрива или отдушник и после да слезе и да ме пусне в къщата.

– Нямаше ли да ни помисли за баща и син?

– В този квартал? И така облечени? Надали!

– Тогава защо сме тук?

– Защото точно в такъв квартал вероятно държат кралските особи. Трябва да се приближим до Риг достатъчно, че да може да види дирите ни. Той нали така прави? Ти каза, че можел да вижда дири дори и през стени.

– За това не бях се сетил – призна си Умбо.