Следотърсачът

– Да, сред тях са просяците, джебчиите и тям подобни, но какво º пука на стражата за тях, освен ако няма бунт? Те ограбват и мамят селяните, работниците и търговците и стражата изобщо не се интересува от тях. Но имаш ли достатъчно пари за хубави дрехи и добра квартира, то може да си намислил да мамиш богатите или да се намъкнеш тайно в обществото или да шпионираш влиятелните люде или да пръскаш пари, без задължително част от тях да влиза в джобовете на могъщите. Разбираш ли, тогава вече ставаш важен за стражата.

– В такъв случай хайде да не влизаме в библиотеката. Предпочитам да си остана невидим.

– Колкото повече време прекарваш с мен, все повече и повече поумняваш.

Самуна се стараеше да зяпа градините и сградите на библиотеката и да сочи разни неща на Умбо, без да прави ни най-малък опит да влезе на територията º или да се задържа твърде дълго на едно място. После те тръгнаха на юг и скоро по шума и миризмите се досетиха, че се приближават към реката и онази част на града, където можеха да се слеят с тълпата. По пътя пак минаха покрай един стражник и Самуна отново отиде нарочно при него и му зададе глупав въпрос.

– Дали някоя от тези хубави бели сгради е била кралският дворец?

Стражникът се усмихна, макар и подигравателно и невесело.

– Библиотеката – каза той. – Вече няма кралски особи, ако случайно не сте чували за Революцията.

– О... – обади се Умбо с най-добрия си глас на тъпоумен привик. – Съветът изби ли ги всичките най-накрая?

Самуна го изгледа сърдито, и то не само заради ролята си на нетърпелив баща.

– Смяташ да губиш времето на стражника с тъпи въпроси ли? – попита той троснато, а после перна Умбо по главата. Това последното го бяха репетирали и Умбо знаеше как да извърне глава и да приклекне под силата на удара така, че да изглежда сякаш мъжът наистина го е пернал здравата.

– Мърдайте – подкани ги стражникът.

Самуна повлече Умбо през улицата и отново навлязоха в мръсната, оживена, шумна, жива, сърдита, щастлива част на Ареса Сесамо, там, където живееха истинските хора.

Намериха един хан, в който сигурно даваха стаи под наем. Тук нямаше как да има очарователни крайградски странноприемници като онази в О, защото покрайнините на Ареса Сесамо бяха твърде далече от центъра. Ханът не беше по-висок от триетажните богаташки къщи, край които се бяха разходили, но на същата височина някак си в него бяха наблъскали пет етажа и всеки от тях се подаваше към улицата една-две педи над долния.

– Мислиш ли, че ще се изхвърлим, ако платя допълнително, за да вземем стая на третия етаж?

Умбо се сети колко стълби ще трябва да изкачват и попита:

– Защо не на втория?

– На втория още се надушва миризмата на улицата.

– Както решиш – отстъпи Умбо. – Аз не съм идвал тук преди.

Ханджията беше весел човек, но когато Самуна спомена, че самият той държи хан нагоре по реката, ни най-малко не се впечатли.

– Лодкарите са сган – заяви той. – Не ги пускам тук.

– Колко хубаво, че не сме лодкари – рече Самуна. – Стига ми да ги гледам горе. Дойдохме в града пеша.

Платиха си цената за стая два ката по-нагоре, а също и допълнително за баня. Ханджията ги огледа от горе до долу с подигравчийски поглед и рече:

– Ще ви трябват две корита вода, иначе който влезе втори в нея, ще се къпе в кал.

Самуна се изкиска одобрително.

– Много хубаво мирише на готвено – отбеляза той.

– След като се изкъпете, ще ви пусна в трапезарията, защото сте клиенти от третия етаж – рече ханджията. – Или ако искате да ядете сега, в кръчмата ще ви приемат, макар че някои ще мрънкат.

– Е, сине, какво да бъде? – попита Самуна.

– Много съм гладен, господине – отвърна Умбо.

– Значи първо в кръчмата – рече Самуна. – А утре ще се храним в трапезарията.

– Ще пратя момчето да отнесе... торбите ви в стаята.

„Момчето“ се оказа дванайсетгодишно момиче с нахален поглед. Самуна º подхвърли един шеб и тя се ухили презрително.

– Ако си мислиш, че с тия големи бакшиши ще ми бръкнеш под полата, помисли си пак.

– Надявах се, че един шеб е достатъчен, за да стигнат благополучно торбите ни в стаята и да не възразяваш много колко били изцапани от пътя. Но ако предпочиташ половин късмет пред лика на кралицата, с радост ще ги разменя.

В отговор тя пусна монетата в джоба на престилката си, вдигна и двете торби и като гледаше да не ги допира до тялото си, се помъкна нагоре по стълбите. Умбо тръгна подир носа и слуха си и те го отведоха в препълнената кръчма – тъкмо беше време за ранна вечеря, навън се стъмваше и беше ясно, че храната тук си я бива или пък е достатъчно евтина, та привлича повече клиенти от наемателите на стаи по всяко време. А и клиентелата не беше от грубияни – на някои от масите седяха семейства с малки деца. Дори и пияниците с червените носове не изглеждаха особено шумни и непристойни, а шумът бе по-скоро весел, отколкото недоволен. Когато им донесоха храната, от нея се носеха непознати за Умбо аромати, ала беше вкусна и порциите бяха обилни.