Следотърсачът

– Тогава ще чакаш тук с Парам – съгласи се Риг. – Но това повдига друг въпрос. Когато аз вкарах Парам в миналото, пъхнах ръката º в ръцете на хора, за които това минало беше настояще. На кого ще дадем каретата?

– Не може ли просто да я върнем в миналото и да я зарежем? – попита Самуна.

– Това звучи много смахнато – отбеляза Оливенко. – Все едно е излязло от Библиотеката на нищото.

– Не знам – рече Риг. – Дори не съм сигурен дали можем да „вземем“ нещо по-голямо от нас самите. Защо да не докоснем една планина, да не се върнем в миналото и да зарежем планината там? Защо земята не се мести заедно с нас при всяко наше пътуване във времето?

– Дрехите ни се местят заедно с нас, което поне смятам за удобно – рече Парам.

– Мисля, че земята и всичко, прикрепено към земята, остава в настоящето, защото времето е свързано със света – заключи Умбо. – Помниш ли, Риг? Иначе пътуването във времето би означавало да попаднеш сред Космоса, между звездите, нали?

– А каретата прикрепена ли е към земята? – попита Риг. – Ще се наложи ли да я вдигаме всичките?

– Надали – отвърна Самуна. – Нито пък трябва да се държим за ръце, както когато отидохме при Оливенко в неговото време.

– Стига сме приказвали, ами да опитаме – нареди Риг.

След малко тримата с Оливенко и Самуна държаха здраво каретата на различни места с десниците си, преплели здраво левите си ръце.

Риг потърси удобна диря, по-стара от сто години, и я откри – на крава, преминала по ливадата и прекосила пътя там, откъдето смятаха да бутнат каретата.

– Хайде, Умбо – подкани той и усети познатата промяна, когато дирите по пътя започнаха да се превръщат в хора, вървящи пеш или яхнали коне. Но той не си позволи да се увлече и да се съсредоточи върху някого от тях. Не откъсваше очи от дирята на кравата. Тя се движеше съвсем различно и беше по-трудна за улавяне. Риг никога досега не бе проследявал диря на животно и сега разбра колко е трудно. Сякаш по-големият ум на хората го улесняваше да се закачи за тях. А кравата му убягваше. Леко му убягваше, въпреки че образът º през цялото време беше достатъчно ясен – все едно се опитваш да гледаш със сънени очи, когато се пукне зората. Но доста скоро той успя да се съсредоточи върху кравата и забеляза как светът около него се променя. Сега животното се намираше зад ограда. И от двете страни на пътя имаше огради. Риг не беше предвидил това – че тази област е била по-населена и сегашните ливади някога са били пасища. Движението по пътя също беше по-голямо – той не бе обрасъл с трева, а беше черен път от пръст и камъни.

– Виждате ли оградите? – попита той.

– Да – отвърнаха едновременно Самуна и Оливенко.

– Значи сме пристигнали. Не пускайте каретата. Но единият от вас... Хайде ти, Оливенко! Пусни ръката ми.

– Защо?

– За да видим дали ще се появиш в настоящето при Умбо.

– Ама Умбо е ей там! – възкликна Оливенко.

– Така е. Ние виждаме Умбо, защото всъщност той ни връща в миналото. А сега да видим дали ти ще се върнеш в настоящето, ако се пуснеш от мен.

Оливенко се пусна, ала продължаваше да държи каретата. Не изчезна.

– А сега нека опитам и още нещо – продължи Риг, пусна ръката на Самуна, пресегна се надолу, събра няколко камъка от пътя и ги подхвърли в каретата. Те изтропаха силно по пода, а някои отскочиха от отсрещната врата.

– Където и да се намираме, каретата е тук, с нас – заключи Риг.

– Така е – потвърди Самуна. – Олекна ми, че не съм се хванал за нищото.

– Щом камъни от миналото тропат в каретата, значи тя е в миналото.

– Или си донесъл камъните в бъдещето – възрази Самуна.

– Да опитаме да я поместим – предложи Риг.

– Тоест ние с Оливенко да я поместим, защото какъвто си хилав, и да буташ, и да не буташ, все тая.

– Извинявай, че не съм се охранил в дома на Флакомо.

– Ама ти си се поохранил – възрази Самуна. – И си се източил. Но не много.

– Не отлепяй ръце от каретата! – нареди Риг.

Самуна веднага пусна каретата.

– Е, благодаря ти много! – рече му Риг.

– Предпазлив си и това е много правилно – рече Самуна. – Но реших, че трябва да разберем дали ако се пуснем от каретата, това ще ни върне в бъдещето. Или в настоящето, или както и да му се казва. И то не ни върна, аз все така виждам кравата и оградите. Щом попаднем тук, ние оставаме тук, докогато Умбо ни задържа тук.

– Е, добре – съгласи се Риг. – Но аз се тревожех повече дали каретата ще остане.

– Тогава хайде всички да я пуснем и да се върнем във времето на Умбо и Парам, за да проверим дали тя ще остане тук.

– Но аз не искам да я зарязваме край пътя.

– После пак ще се върнем и ще я преместим. Хайде първо да проверим – настоя Самуна. – Преди да сме се напънали да я бутнем надолу по хълма и да открием, че тя си е останала в настоящето и шпионите на генерал Гражданин веднага ще я забележат.

– Умно – отбеляза Риг.

– Казваш го така, сякаш щом за това се е сетил сержант Самун, а не ти, значи ти си тъп – установи Оливенко.

– Свиквай – посъветва го Самуна. – Риг постоянно се учудва, когато някой се окаже по-умен от него.