Следотърсачът

– Може и да живеят – отвърна чифликчията. – Ама и да живеят, тук не ни закачат.

– Значи ще се оправим – заключи Оливенко.

– От какво бягате? – попита чифликчията.

На Риг не му харесваше накъде отива този разговор.

– От вас – отвърна той. – Искаме да си намерим местенце, където никой не си пъха гагата в хорските работи.

– Тук патрулират войници, да знаете – продължи чифликчията, без да схване намека. – Никога не ги знаеш кога ще дойдат. Мина ми през ум, че няма да е зле да го знаете, ако бягате и не искате да ви хванат.

Риг веднага си промени мнението за мъжа.

– Благодаря, че ни предупредихте.

– Вие защо си мислите, че човек ще се засели по тия краища? – ухили се чифликчията. – Избягаш ли с жената на богаташ, трябва да заминеш на някое далечно място, където няма да се срещнеш случайно със стария рогоносец. Близо до Стената, ама не много. Знам какво е да бягаш, и жена ми също.

Риг погледна беззъбата жена и петте деца, скупчени около нея, и си помисли: „Дали тя е щастлива от тази замяна?“. Личеше си, че някога е била хубава.

Платиха на човека за припасите – точно колкото им поиска, без пазарлъци, защото откупуваха и мълчанието му, ако то можеше да бъде купено, или поне му благодаряха, че се опита да им даде добър съвет.

Сега вече нямаше път и докато пътуваха през хълмове и долини, Риг не спираше да мисли за жената на чифликчията. Най-сетне проговори:

– Защо ли се е отказала от охолството заради тукашния си живот?

– Не е знаела, че ще е така – отвърна Умбо. – А после вече е било късно.

– Познавала е света – обади се Оливенко. – Красотата º е щяла да повехне и богатият º съпруг е щял да я смени с по-млада.

– Обичала е този мъж – заяви Самуна. – Сигурно го е обичала още преди да се омъжи за богаташа. Бас държа, че родителите º са я уговорили. Лош съвет – и тя е решила, че е сбъркала, като ги е послушала. Това е всичко, мисля аз.

Риг погледна Парам. Тя се поусмихна и рече:

– Тя е искала той да е баща на децата º, а не другият.

Останалите се разсмяха.

– Толкова просто ли е?

– Може би е убеждавала сама себе си в нещо друго, но да, толкова е просто – отвърна Парам. – Така казваше майка ми.

А, да. Майка им.

– Тя затова ли се е омъжила за татко Кносо? – попита Риг.

– Тя говореше за другите жени – отвърна Парам. – Другите жени се омъжват заради това.

– А тя?

– За доброто на кралския род – отвърна Парам.

– С други думи, искала е децата º да са от него – рече Самуна.

Всички много се смяха.

Пристигнаха при Стената не два, а четири дни след като напуснаха чифлика, но това не беше за учудване – бяха поели на югоизток, не на изток. Не я видяха с очите си, а я усетиха в мислите си.

– Забелязвате ли как завихме на юг? – поинтересува се Самуна.

– Така ли? – попита Оливенко.

Риг и Умбо нямаше нужда да питат.

– Знам – рече Умбо. – Конят изобщо не искаше да продължава повече на изток.

– Усещат го. Отблъскването – отбеляза Самуна. – Нежеланието да вървят нататък.

Парам потръпна.

– Не бях разбрала, че това чувство се причинява от Стената.

– Само като си помислиш да тръгнеш нататък, и те хващат нервите, а? – попита Самуна.

– Все едно доброволно влизаш в кошмар – отвърна Парам.

– Много добре – отбеляза Самуна.

Оливенко подаде на Риг юздите на коня, който водеше, а после закрачи на изток, изкачи едно възвишение и не след дълго изчезна зад него.

– Той ще се върне – рече Самуна.

И наистина, Оливенко се появи по-нататък, в южна посока – вървеше решително, докато най-сетне не чу, че го викат, и не видя, че му махат. Изглеждаше искрено слисан, че ги вижда, и затича към тях.

– Как го направихте? – попита той. – Как успяхте да ме изпреварите?

Те се разсмяха, а Самуна обясни.

– Това е Стената. Тя те отклонява. Ти продължаваш да вървиш бързо и упорито, нали? Мислел си, че можеш да навлезеш като таран. Но Стената те отклонява. С всяка стъпка променяш мъничко посоката си, отклоняваш се все повече и накрая тя остава надалече, а ти си мислиш, че още вървиш към нея.

– Не сте се и помръднали? – и чак тогава Оливенко забеляза, че конете си стояха горе-долу на същото място, както когато тръгна.

– Стояли сте тук и сте ме чакали?

– Значи стената те мами, за да не я приближиш? – попита Парам.

– Не – отвърна Самуна. – Изпълва те със скръб и ужас. Разсъдъкът ти не може да ги понесе и сам се подлъгваш да се отдалечиш.

– Исках да разбера какво е чувството – рече Оливенко. – Не вярвах наистина, че ще премина.

– Трябва да си избереш някакъв ориентир от другата страна. И като казвам „избереш“, имам предвид да си запишеш какъв е и постоянно да поглеждаш написаното, за да не го забравиш. Избираш ориентира и вървиш направо, без да откъсваш поглед от него. Така ще се приближиш достатъчно, че наистина да го почувстваш.

– Тогава искам да го направя, за да позная това чувство – заяви Оливенко.

– Никога ли не си сънувал кошмар? Никога ли не си се събуждал облян в студена пот или в сълзи?

Оливенко потръпна.

– Казваш ми, че вече го познавам?