Следотърсачът

Продължиха още малко, изкачиха едно възвишение и Риг видя, че това е нужното им място. Не беше идеално – по него стърчаха скали и се виждаха места, разрушени от довявания от вятъра пясък. Но пък беше възвишение сред пустинен пейзаж, никакви реки не пресичаха пътя им. Пътеки на древни животни преминаваха през Стената и разположението им показваше, че равнището на земята почти не се е променило.

– Тук става – заключи Риг. – Както каза Самуна, ако изобщо се получи.

Закараха конете дотам, където влиянието на Стената вече започваше да се усеща, и ги разтовариха. Те започнаха да пасат оскъдната растителност, където я намереха. Риг се покачи на една скала, откъдето виждаше надалече отвъд Стената. Умбо се качи след него. Най-сетне Риг забеляза далечните дири, които му показаха колко трябва да вървят, за да преминат през Стената.

– Широка е около миля – рече той. – Виждаш ли оня превит нискостеблен дъб до острата скала? Стигнем ли там, можеш да ни върнеш в настоящето.

– Това е повече от миля – уточни Умбо.

– Вероятно – съгласи се Риг.

– Колко бързо можете да я прекосите с торбите?

– Доста. Парам ще е с теб.

– Ами ако в крайна сметка способностите на Парам не ни прекарат през Стената?

– Тогава поне ще изчезнете за малко, докато онези се махнат.

– Може би ние с Парам трябва да прекосим първи, за да сме сигурни, че го можем.

– Ако те не бяха само на един час оттук, идеята щеше да е добра. Но когато е невидима, тя се придвижва много, много бавно. Можем да я чакаме цяла седмица да те преведе през тази миля. Или повече.

– Добре тогава – съгласи се Умбо. – Аз ще стоя тук на пост. Помогни на Парам да се покатери, ако обичаш.

– Светиите да ви пазят – рече Риг и тръгна да слиза.

– Чакай – спря го Умбо. – Не трябва ли да ни оставите част от припасите?

Риг се разсмя.

– Умбо, за тебе ще трае най-много час, колкото и време да ви отнеме да изминете заедно една миля. Няма да огладнееш. Няма да имаш време дори да ти се припишка.

– В момента ми се пишка.

– Тогава се изпишкай зад скалата, а аз ще я кача тук.

После слезе и затърси Парам.

Нея я нямаше никаква.

Риг видя дирята º и разбра, че тя, в края на краищата, изпробваше способностите си. Движеше се по-бързо, отколкото някога я бе виждал да ходи невидима, което означаваше, че се е ускорила относително слабо. Риг дори забелязваше трептене във въздуха там, където беше, различаваше формата º – тя беше на границата на невидимостта.

Но това означаваше, че тя се движи с много по-бавна крачка от нормалната. Колко далече имаше намерение да стигне? Защото дирите на преследвачите им приближаваха безспирно и с това темпо на групата на Риг не º оставаше много време. А им трябваше, за да преминат отвъд Стената, та да може после Умбо да стане невидим заедно с Парам. Тя постъпваше безотговорно, като хабеше безценните минути за опити. За нея бяха изминали само една-две минути, убеден беше Риг. Не беше навлязла по-далеч от няколко десетки крачки навътре в Стената. Колко ли щеше да научи от това?

Тя стана видима.

И изпищя.

Риг се завтече към нея. Оливенко и Самуна – също.

– Аз ще я доведа, дръпнете се! – извика Риг. Вече усещаше как скръб, ужас и отчаяние изпълват душата му. Бе убеден, че никога няма да стигне до Парам, че всичко е загубено. Знаеше защо сестра му пищи.

Тя залиташе към него с лице, разкривено от скръб и лудост.

– Тичай към мен! – изкрещя той. – Не изчезвай пак! Нямаме време!

След миг той я стигна, но страхът вече беше непоносим. Разумът непрекъснато му изтъкваше причини да се страхува. Те бяха в плен на Стената и никога нямаше да излязат оттам. Земята щеше да се разтвори и да ги погълне. Генерал Гражданин вече бе пристигнал и щеше да ги убие. Нищо нямаше да се получи, всичко щеше да се провали.

Парам не би могла да стигне толкова далеч, ако я бяха изпълвали такива чувства, докато се придвижваше невидима през Стената. И можеше да сложи край на всичко, като отново стане невидима. Но ако го направеше, тогава вече щеше да има истинска причина за отчаяние. Защото когато излезеше от забавеното си движение, преследвачите им щяха да са твърде близо и всичко щеше да приключи.

Но Парам се оказа по-силна, отколкото смяташе Риг. Всъщност и той беше по-силен, отколкото предполагаше. Защото тя не забави движението си във времето, за да прекрати мъченията. А той не º се примоли за това, макар да изгаряше от желание.

Още една крачка и още една, и изведнъж те усетиха как ужасът затихва. Още една крачка и още една, и се освободиха от него. Бяха стигнали при другите.

– Трябваше да разбера – рече Парам. – Трябваше да разбера дали с помощта на моето малко и жалко умение ще можем да преминем оттатък.

– Е? – попита Риг.