Следотърсачът

После погледна напред и видя защо Умбо не му се бе подчинил веднага. Оставаха им още няколко минути, докато стигнат ориентира, който му беше посочил и който щеше да означава, че вече са избегнали опасностите на Стената. „Има и по-големи опасности от мъчителните чувства и отчаяния страх“. Риг отново даде знак. „Върни ни в настоящето или ще умрем тук, Умбо!“ И другите видяха сигнала му, и понеже и те усещаха, че земята се тресе, независимо дали се бяха огледали и видели на какво се дължеше това, никой от тях не се изненада. И двамата сигурно бяха разбрали онова, което бе разбрал и Риг – че когато Умбо повярва на знака му и му се подчини, ще им се наложи да изминат последното разстояние, измъчвани от Стената, изпълнени с ужас и скръб, и само силата на волята им щеше да ги крепи, докато притичат отвъд, на сигурно място, в съседния ограден свят.

Риг даде знак за трети път.

Защо Умбо не внимаваше? Защо все още се държеше за животното, защо...

Сянката му не се удължаваше – всъщност той изобщо нямаше сянка, все още беше утро. Земята не се тресеше. Все още държеше животното, но сега то за пръв път се уплаши. И как да не се уплаши! Ужасите на Стената се стовариха върху тях като грамаден юмрук и смазаха цялата им надежда – и на хора, и на животни.

– Бягайте! – кресна Риг.

Оливенко се опита да го хване за ръка, но Риг притисна лакти до тялото си и се втурна стремглаво, движеше ръцете и краката си възможно най-бързо. Имаше предимството, че бе изпитал цялата тази мъка и преди, и знаеше, че ако изтича достатъчно далече, тя ще изчезне. Но пък другите бяха войници. Бойци. Силни мъже.

И разбира се, и двамата го задминаха – и двамата можеха да го надбягат и той знаеше, че е напълно оправдано да го изпреварят, ако могат, но въпреки това се изпълни с отчаяние, защото знаеше, че те щяха да оживеят, а той – да умре, понеже не можеше да тича толкова бързо като тях. Сякаш тяхната бързина го забавяше. От страх му се стори, че земята отново се тресе, прашният облак пак приижда зад него, задушаващият прах, който щеше да убие и него, и всичко живо. Разумът му се опитваше да му каже нещо друго, нещо важно за прашния облак, но не можеше да схване точно какво, защото ужасът от праха бе така непоносим, че не можеше да мисли. Никога не би могъл да избяга от него. Ала беше длъжен.

Оливенко бе спрял да тича и се беше обърнал към него. Крещеше нещо, което Риг не можеше да чуе. После и Самуна спря, обърна се, махна и му извика.

Но те бяха твърде далече напред, той не можеше да ги настигне. Облакът щеше да го догони, вече го застигаше. Вече усещаше как навлиза в дробовете му, гъстият прах, който спираше дъха му и го задушаваше. Той скри двамата мъже от очите му. Скри всичко, потопи света в чернилка и тъма. И в мрака Риг се препъна и падна.

Скръбта, ужасът и отчаянието, които го заляха, бяха по-силни, отколкото би могъл да понесе. Прахът щеше да накара сърцето му да спре, също както бе задръстил дробовете му и заслепил очите му. Искаше само едно – да умре.

А после вятърът го издигна и го понесе напред. Извън мрака. Извън праха. Извън слепотата, скръбта, задушаването и неспособността да дишаш. А вятърът изобщо не бе вятър, а ръцете на Самуна и Оливенко. Те се бяха върнали обратно в Стената, когато той падна, обратно в мъките и страданията, за да го спасят и да го изведат оттам, и бяха успели, защото сега и тримата се намираха отвъд Стената.

– Благодаря ви – прошепна Риг. – Задушавах се. Бях ослепял.

– Знам – отвърна Самуна и го притисна към себе си.

– Видяхме края на света – рече Оливенко. Риг го погледна и забеляза, че по лицето му течаха сълзи.

После се обърна и погледна нататък, накъдето гледаха двамата мъже. Отвъд Стената, широка повече от миля, към скалата, където стояха Умбо и Парам. Но тях ги нямаше там.

Вместо това десетина мъже с дебели железни лостове търчаха насам-натам под скалата и ги размахваха из въздуха. Двама се бяха качили отгоре, също с тежки лостове, и също ги размахваха във въздуха и се протягаха, за да стигнат възможно най-далече.

Майка му и генерал Гражданин, на коне, не ги и поглеждаха, а се бяха вторачили отвъд Стената, над тревистата равнина. Гражданин държеше далекоглед. Той го подаде на майка му.

Отначало Риг предположи, че гледат него, Самуна и Оливенко, но постепенно разбра, че не беше така.

Обърна се в посоката, накъдето гледаха те.

Животното беше преминало в настоящето заедно с тях. Риг го беше използвал, за да ги пренесе в далечното минало, но когато Умбо ги върна в настоящето, те продължаваха да го държат и то също бе дошло с тях. Действително последното от своя вид на земята.

Но това не беше всичко. Защото до животното бе застанал мъж и го галеше, а то трепереше до него. Мъжът беше ведър, лицето му излъчваше сила и доброта. Риг познаваше това лице по-добре от всеки друг на света. Това беше Бащата.

Глава 24

Скок от скалата