Следотърсачът

– Трябва ли да си мълча, докато работиш? – попита Парам.

– Не знам – отвърна Умбо.– Никой никога не ми е говорил, докато го правя.

– Тогава ще си мълча, докато ти не ми проговориш.

Умбо наблюдаваше как Самуна и Оливенко мятат денковете на гърба си и отиват при Риг, вече натоварил се със своя. Малко се посуетиха, пооправиха се и най-сетне се приготвиха и Риг му даде сигнал да започва.

– Почна се – рече той на Парам, протегна ръка и ускори възприятията на Риг, Самуна и Оливенко за течението на времето. Не че за двамата мъже в момента имаше значение – те не виждаха дири и за тях нищо нямаше да се проясни. Но Риг ги виждаше и Умбо съзря как главата му се завърта и как оглежда една диря след друга, докато не намери онази, която търсеше.

После, с внезапно дръпване, Умбо почувства промяната, когато Риг се съсредоточи и отхвръкна назад в миналото.

Досега, винаги преди да върне Риг назад във времето, той бе усещал съвсем леки тръпки, може би малко по-силни, когато го връщаше по-далече назад, например, когато го бе върнал със сто години, за да открадне инкрустирания със скъпоценни камъни нож, който в момента Умбо носеше на колана си.

Но повече от единайсет хилядолетия превърнаха тези тръпки в толкова силно сгърчване, че той загуби равновесие и се свлече на колене. Парам го хвана, за да не падне от малката скална издатина. Задъхваше се, когато тримата пътешественици във времето поеха през откритото пространство на Стената. Може би ако и Умбо влезеше в променения времеви поток, щеше да види за какво създание са се хванали. Но ако го направеше, самият той и вкопчената за него Парам също щяха да се изстрелят в миналото и всички щяха да се загубят там. Затова Умбо се отърси от любопитството към невидимото тяло, над което се бяха навели те, положили длани върху него, като не забравяше да ги поддържа прехвърлени в древното минало.

Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силно той усещаше как нещо сякаш го извива отвътре, източва го на конци, като влакна, преплитащи се в нишка. Тежко беше. И през ум не му беше минавало, че връщането на някого толкова назад във времето може да крие някаква значителна опасност за него самия. Но чувството, че нещо е стиснало вътрешностите му и ги дърпа здраво към миналото, нямаше как да е добро.

Ала той все пак продължаваше да ги държи далеч в миналото, докато те навлизаха все по-навътре и по-навътре в Стената. Виждаше, че краката им се движат бързо, но нали бяха приведени, макар и леко, и се държаха за невидимото животно, крачките им бяха ситни. Все едно подтичваха по каменистата и тревиста земя като шестокрако насекомо.

Зави му се свят. Допи му се вода. Искаше му се да вдъхне по-дълбоко въздух и вдъхна. Пишкаше му се, макар да бе пишкал съвсем неотдавна, преди да се покатери тук. Сякаш тялото му искаше да го отвлече от тези усилия и прилагаше всички възможни средства за това.

Но отзад го обгръщаха ръцете на Парам, ръце на жена, колкото и слаби да бяха – и те му напомняха за майка му, единствената жена, която някога го бе прегръщала така. Тя го прегръщаше, когато Умбо се преизпълнеше с гняв срещу баща си; прегръщаше го, когато за него нямаше по-силно желание, освен да избяга.

Никога не разбра защо майка му искаше той да остане при тях. Да остане, за да го пребиват? Да остане, за да доказва отново и отново, че малко момче като него не може да се справя със задачи за големи мъже? Едва когато майка му потъна в скръб след смъртта на Киокай и макар и да се мъчеше да го прикрива, се разгневи на Умбо, задето е оставил братчето си да умре, едва тогава той успя да се измъкне от тази прегръдка и да тръгне по пътя с Риг.

И сега отново го прегръщаха, но този път прегръдката не беше затвор – Парам сякаш му вдъхваше сили, сякаш нещо преливаше в гърдите му от нейните ръце с притиснати в него длани. Бяха като един човек, покачен на скалата, и останаха така, коленичили и двамата, докато Риг, Самуна и Оливенко не преполовиха пътя си.

По откритата камениста земя затропаха конски копита и Умбо чу как техните собствени коне, изнервени от близостта на Стената, зацвилиха, затропаха и нервно се отдалечиха на няколко крачки. Усети как тялото на Парам се извъртя зад гърба му и разбра, че тя се оглежда откъде идва шумът. После тя отново се обърна напред и едната º ръка се отлепи за кратко от гърдите му. Правеше резки и внезапни движения – сигурно подканваше със знаци Риг да побърза. И Риг я беше видял – той се огледа през рамо и побягна.

– Те са тук – прошепна Парам. – Не се ослушвай, само гледай Риг и мъжете и си върши работата, докато можеш. Аз ще говоря, ако се наложи да се говори – ако мога да си го спестя, няма да кажа нито дума.

Затова Умбо пропускаше покрай ушите си тропота на приближаващите се двайсетина коня и цвиленето и дърпането, когато ездачите им се опитаха да ги подкарат близо до Стената. Конете успяха да се наложат – въоръжените мъже навлязоха пеша в пространството между Стената и издадената скала, върху която бяха коленичили Умбо и Парам.