Следотърсачът

– Чакайте! – извика тя. – Ние ще слезем при вас! Стани, приятелю.

Ръцете º подхванаха Умбо под мишниците и му помогнаха да се изправи. С периферното си зрение той виждаше десетина лъка, прицелени в него, които леко се надигнаха, щом стана.

Риг беше очевидно настоятелен. „Върни ни в сегашното“ – даваше знак ръката му.

Затова Умбо ги върна обратно и ги пусна.

Видя ги как се люшнаха под удара на внезапно почувстваната сила на Стената. Видя и че са довели със себе си животното – странно създание с ярък цвят, ослепително като птица, ала четирикрако и с дебела опашка. Създанието търчеше напред, мъжете също, както и Риг.

Животното стигна най-бързо, след него и мъжете. Риг беше последен. Олюляваше се. „Не биваше да го връщам – помисли си Умбо. – Той ще полудее там, преди да е стигнал на безопасно място“.

– Върнах ги – рече тихо Умбо. – Нищо повече не мога да направя за тях.

Ръцете на Парам отново обхванаха гърдите му и го притиснаха до нея.

– Свалете лъковете и ще слезем...

По средата на изречението тя направи нещо и светът изпадна в пълно безмълвие, а освен това ускори ход. Само с един поглед Умбо видя как Самуна и Оливенко стигнаха там, където вече нямаше страшно, а Риг лежеше и се гърчеше като горящ червей все още в границите на Стената. Мъжете веднага хукнаха назад и го измъкнаха. Стана много бързо, за по-малко от пет секунди, а докато гледаше, Умбо усети как Парам го дърпа встрани, ръцете º повличат тялото му, а после се плъзгат по гърдите към вдигнатите му длани. Тя го хвана за ръце, все така иззад гърба му, и го дръпна надолу.

Войниците вече не държаха лъкове. Дали бяха пуснали стрелите? Ако бяха, всичко бе станало толкова бързо, че Умбо не беше успял да го проследи. Усети гъдел на две-три места и се зачуди дали това е усещането от стрела, която минава през него, докато е невидим в забавеното време на Парам.

Мъже се катереха по скалата с метални лостове в ръце. Сега и горе имаше мъже, които размахваха лостовете – толкова бързо се движеха. Но Парам вече скачаше от скалата и Умбо също скочи – в този миг тя сигурно ги беше забавила още повече, защото сега мъжете запрепускаха наоколо по-бързо и от мравки, по-бързо от стрелкащи се колибрита, размахали лостовете. Изведнъж притъмня и Умбо вече не виждаше нищо. После отново стана светло, а те продължаваха да падат и да извиват телата си във въздуха, та когато кацнат, да се приземят прави.

Войниците продължаваха да тичат наоколо и да размахват железните лостове. Те не знаеха, че Умбо и Парам са скочили отстрани на скалата, а не отпред, затова на втория ден търчаха все пред издатината. После кралицата изприпка като буболечка сред тях и ги пренареди така, че вторият ден завърши с танца на мъжете с железни лостове, които сега се въртяха точно под тях. А Парам и Умбо пропаднаха и отново настана нощ, а после ден. Търчането на войниците не спираше, дори стана още по-трескаво, с лостовете, размахани във въздуха. Невидими вече два дни – две секунди – Парам и Умбо явно бяха в по-голяма опасност отпреди, защото кралицата не искаше да се предаде, нито да позволи на мъжете да се предадат. След малко двамата щяха да паднат сред тях, в обсега на лостовете. И щяха да умрат още преди да стигнат земята.

Тогава Умбо разбра, че е в негова власт да ги спаси, и бърз като тази мисъл, той хвърли сянката на времето върху себе си и Парам и ги дръпна назад само с две седмици. Мъжете изчезнаха. Минаха още три дни и три нощи, докато Парам успее да осъзнае какво беше направил Умбо и отново да ги ускори. Те паднаха на земята и се препънаха. Тя рухна отзад върху него и го събори с тежестта си, той не успя да запази равновесие и падна по очи, а нейната тежест изкара въздуха в гърдите му. Умбо лежеше там задъхан, а светът около него забавяше хода си, слънцето печеше и слухът му се завръщаше. Той чу, че Парам му говори.

– Как го направи? – питаше тя. – Ти имаш страшна мощ – да направиш такова нещо, докато още бяхме в забавеното време, да го направиш във въздуха, по време на скок!

– Мисля, че ребрата ми са счупени – прошепна Умбо между пъшканията. Но после разбра, че нямаше как да са счупени – когато си поемаше въздух, не го болеше повече. – Не, ще се оправя – съобщи той.

– В кое време се намираме? – попита Парам. – Колко назад ни върна?

– Най-много да са две седмици – отвърна Умбо. – Конете ги няма. Още не сме стигнали тук.

Тя му помогна да се изправи.

– Извинявай, че паднах върху теб. Никога досега не съм правила такова нещо, такъв скок. Нямах време да мисля за последствията.

– Не е за вярване колко ги ускори! Цял ден и цяла нощ само за една секунда – сигурно почти не сме съществували.

Парам се засмя нервно и смени темата.

– Майка ми е кошмарна, нали? Дано като порасна, не стана като нея.

Чак сега Умбо осъзна колко се е страхувало момичето да падне в безмилостния капан на майка си, от който не виждаше друг изход освен своята смърт. А сега Парам беше жива, Умбо я беше спасил и това бе също тъй сигурно, както, че тя е спасила него.