Следотърсачът

Хиляда години би трябвало да продължи прочистването на атмосферата от прах и токсични химикали, израстването на местните гори, повторното разпространение на пълзящите и обитаващите бърлоги животни по целия свят и първите стъпки на еволюцията им, за да изпълнят милионите еволюционни ниши, изпразнени от деветнайсетте снаряда, ударили планетата Градина. Орбиталните станции около нея изпращаха дъжд и фокусираха слънчевото греене, за да прочистят долните слоеве на атмосферата, а ниско летящите им телеуправляеми апарати засяваха бактерии във всички води на планетата, които да абсорбират вредните химикали, изсипващи се върху всяка повърхност. Не след дълго апаратите и заменимите вече засаждаха земна растителност там, където дъждовете и температурите бяха подходящи за нея. Веднага я последваха насекоми и други дребни животни, за да я опрашват и да се множат, бяха внедрени и земни риби и други водни животни, за да надвият оцелелите местни форми на живот. Промяната в албедото5 на планетата, след като обрасна с тъмни растения, а белите дъждовни облаци се изваляха, правеше годни за живот все повече и повече области и скоро сушата на този девствен свят отново бе заселена с гръбначни животни – тук, на Градина, на този свят без хора, за тях беше по-безопасно, отколкото през последните десет хиляди години на Земята.

В този нов и непознат свят оцеляха малко от местните растения и животни. Повечето растения бяха задушени от развилата се стабилно земна флора. Повечето животни не можеха да надделеят над земните си съперници. Но някои останаха – преработваха странния набор от белтъчини, доколкото можеха, или издирваха местни растения, за да могат да се прехранват на този свят.

Планетата в никакъв случай не беше заселена напълно все още. Малките тревопасни се развиваха достатъчно добре, че да могат дребни хищници и мършояди да похапват от тях, но заменимите забавиха заселването на големите хищници, докато не се появят достатъчно животни, с които да се хранят. Важно беше, че около всеки заровен кораб се развиха растения и животни от всякакви видове и еволюираха нови системи, към които човеците можеха да се адаптират или да ги подчиняват на волята си. Под милиони тонове раздробени скали и почва, разполагащи само с един-единствен тунел нагоре към орбиталните станции, корабните компютри се заловиха да създават отблъскващи полета, които щяха да се превърнат в стени. Договориха се за границите, за да подсигурят за всеки ограден свят достатъчно най-разнообразни терени, та да могат човеците в него да създадат десет хиляди години история, невъзпрепятствани в развитието си от ограничения. Междувременно заменимите и корабните компютри решиха, че календарите им ще вървят низходящо към онова опасно време, когато ще се възсъединят отново с епохата, в която са били създадени – докато 11 191 години след като се бяха върнали 11 191 години назад в миналото, те отново биха могли да обърнат поглед навън, към построените от човеците кораби, които можеха да последват същата посока, в която ги бяха повели те самите.

Какво ли щяха да постигнат и какви ли щяха да станат човешките същества за тези хилядолетия на планетата Градина? И какво ли щяха да си помислят за тях земните човеци, когато отново се срещнеха? Ако човешката история можеше да даде някакви насоки, щеше да последва робство, колонизация или война.

От заменимите зависеше да подготвят Градина да защитава себе си и всичките си възможни придобивки, преди да пристигне непромененото, старото, първоначалното човечество. И все пак не можеха да позволят на нито едно от обществата на Градина да развие толкова високи технологии, че да разбере природата на полетата, издигнали Стените, още по-малко – да ги контролира.

И затова след преместването на спящите колонисти във всеки ограден свят, заменимите щяха да започнат да лъжат човешките същества. И нямаше да спрат, докато някои човеци не проумееха истината в достатъчна степен, че да ги принудят отново да се превърнат в послушни и честни слуги.

* * *

Умбо бе изчакал Самуна и Оливенко да помогнат на Парам да се изкатери сред скалите, а после сам º помогна, докато тя търсеше къде да стъпи и се мъчеше да преодолее последните пречки. Беше стъписващо колко слаба бе горната част на тялото º. Но може би с богатите момичета винаги беше така – нали нямаше нужда да работят, телата им се обезсилваха.

Не че Парам беше богата, тя не притежаваше нищо. Но Умбо лесно можеше да види, че да не притежаваш нищо и да си кралска особа не е като да не притежаваш нищо, когато си селянин. Тя се беше хранила добре – в нея нямаше и помен от мършавост. Никой никога не я беше карал да носи вода от реката или от потока – безкрайното задължение, което превръщаше младите селски момичета в жилави, гъвкави, силни млади животни, които не се страхуваха от никой мъж с тяло, което не е тренирано колкото тяхното.

Но слабосилна или не, сега за Парам единствено важно беше да ги прекара двамата през Стената, след като той прехвърли оттатък Риг, Самуна и Оливенко.