Следотърсачът

И доколкото знаеха, вече можеха да се пуснат, защото бяха във времето на животното – и щяха да останат в миналото. Но Риг не можеше да бъде сигурен. Никога досега не се беше връщал толкова назад във времето. Дали без това животно, върху което да се съсредоточи напълно, способностите на Умбо щяха да успеят да ги удържат там? Бяха изминали така вече четвърт миля и чак тогава Риг се усети, че изобщо не чувства Стената, все едно тя не съществуваше. Защото тя наистина не съществуваше. Беше се върнал във време, преди човеците да дойдат на Градина, и стена нямаше, нито пък враг, който се приближава бързо.

Колко бързо? Риг не смееше да се огледа за дирите на майка си и на Гражданин, защото това би означавало да отвлече вниманието си от животното, което ги водеше. Струваше му се, че те се придвижват много по-бавно, отколкото предполагаше крачката им, защото слънцето се беше изместило и сенките им се протягаха пред тях. Колко дълго вървяха? Само няколко минути, но пладне вече преваляше. Раменете на животното се напрягаха и отпускаха, мускулите се движеха плавно под дланта му. Това животно не беше стадно, иначе Риг нямаше да го избере – стадата биха били твърде опасни. Животно самотник. Той искаше да го следва дни наред, година, да разбере как живее, как се чифтосва, дали ражда или снася яйца, или се размножава по съвсем друг начин, все още неизвестен на човешкия разум, как зимува, какво яде и какво би могло да изяде него. Как са могли праотците му да убият това животно и да изтребят целия му вид? „За да направят място за нас, за мен – помисли си Риг. – За да мога аз да живея тук, този свят е бил отнет от обитателите му и ни е бил даден, на мен, на всички човеци от оградения свят, на всички човеци на планетата“.

Той рискува да погледне назад, към Умбо и Парам. Виждаше ги ясно, коленичили заедно върху издадената скала. Но едновременно с това ги виждаше и във вътрешността на една по-висока и плътна скала. Такива разрушения бе причинил вятърът между това време и бъдещето, когато тяхната групичка щеше да пристигне на това място. Ала нищо не застрашаваше Умбо и Парам – те нямаше да се връщат в миналото и скалата никога нямаше да се втвърди около тях. И тъкмо понечи отново да се обърне напред, когато видя, че Парам погледна нататък, откъдето трябваше да дойдат Гражданин и майка им, а после се обърна и започна да му прави знаци. „Побързайте – казваше му тя с ръка. – По-бързо, по-бързо!“ Значи първите врагове сигурно се бяха показали пред очите º.

– Трябва да тичаме – прошепна Риг, щом отново се обърна напред. – Можем ли да пришпорим животното да побегне?

Бяха изминали повече от половината разстояние. Три четвърти. Но сенките им бяха твърде дълги, отнемаше им твърде много време. Щом го натиснаха срещу перушината, животното наистина ускори ход, но перата се врязаха в ръцете им. Видимите бодли по върховете им не бяха единствените – всяка нишка на всяко перо също беше бодил и се врязваше в кожата им. Би било чудесно, ако имаха ръкавици, помисли си Риг, но продължи да натиска, без да обръща внимание на болката. Животното препусна в тръс, а той подтичваше подире му.

Горе в небето изведнъж нещо проблясна като падаща звезда над далечния хоризонт и засвети все по-ярко, ослепително ярко. Вече тичаха и Риг бе обзет от страх, че може би ще накарат животното да бяга твърде бързо, толкова бързо, че да не издържат на темпото му. Но земята беше доста равна и засега успяваха да не изостават. Сега бодлите не се врязваха в дланта му, беше по-лошо – бяха пробили плътта му и се подаваха през кожата. Болеше. Сигурно имаха куки, които се бяха забили в ръцете му.

„С моя късмет сигурно са отровни и до вечерта ръката ми ще изгние и ще падне“.

Той отново се огледа назад и видя, че Парам му правеше знаци още по-трескаво. Видя и друго – че светлината изобщо не идваше от падаща звезда. Беше нещо много по-голямо и черно и се спускаше толкова бързо, че докато го наблюдаваше, то удвои размерите си. Предницата му сияеше като слънцето и докато Риг забележи това, то се спусна зад хоризонта и той реши, че ще се забие в земята.

И щом си го помисли, над хоризонта избухна ослепително сияние, а веднага след това се надигна чернобял облак. Миг по-късно земята така се разтресе, че Риг щеше да се препъне и да падне, ако не се държеше за животното, стъпило здраво на земята. И тогава разбра каква грешка беше допуснал. Избрал беше най-скорошната диря, преминала през Стената преди всичко да се промени, и с това бе успял да прехвърли себе си и приятелите си точно в онзи момент в миналото, когато човеците бяха пристигнали от космоса. Онова черното сигурно беше апаратът, с който бяха долетели. А вълнуващата се земя, огромният облак, блъвнал след тях – беше краят на света. Той гледаше как черният облак пъпли към тях и веднага разбра, че ако ги достигне, те никога повече нямаше да си поемат дъх.

Вдигна ръка и отново започна да свива и разпуска юмрук. „Върни ни в настоящето“.