Следотърсачът

Спира още два пъти, докато вече можеше да чува гласа достатъчно ясно, че да тича без прекъсване чак докато стигна Бащата. Трупаше избрани критики за този метод на последяване, когато най-сетне стигна на мястото, откъдето идваше гласът – поляна, на която неотдавна бе паднало голямо дърво. Всъщност дирята на поваленото дърво все още беше искрящосиня. Рядко му се удаваше да проследи растения, защото те почти не помръдваха – само махаха с клони и се огъваха на вятъра. Но това дърво явно бе паднало само преди няколко часа и движението му при падането беше оставило ярка следа във въздуха. Риг изобщо не виждаше Бащата.

– Къде си? – попита той.

Очакваше отговор, от който стърчат бодлите на поука, но вместо това Бащата каза:

– Доста далече стигна, Риг. Ти ме намери.

– Не, не съм, Татко.

– Ти се приближи толкова, колкото аз исках. Слушай внимателно. Не се приближавай повече до мен.

– Тъй като аз не знам къде си...

– Млъкни! – пресече го Бащата.

Риг замълча и се заслуша.

– Притиснат съм под дървото – продължи Бащата.

Риг извика и пристъпи натам.

– Спри! – извика Бащата.

Риг спря.

– Виждаш колко е голямо това дърво – рече Бащата. – Ти не можеш да го вдигнеш. Не можеш да го поместиш.

– С лост, Татко, аз бих могъл...

– Не можеш да го местиш, защото съм пронизан от два клона. Промушили са корема ми.

Риг си представи болката и нададе вик, усещаше как раните на Баща му го изпълват със страх. Бащата никога не се нараняваше, Бащата никога не се разболяваше.

– Всяко движение на дървото ще ме убие, Риг. Вложих цялата си сила, за да те извикам. Изслушай ме сега и не хаби остатъка от живота ми за спорове.

– Няма да споря – рече Риг.

– Първо, трябва тържествено да ми обещаеш, че няма да дойдеш да ме погледнеш нито сега, докато съм жив, нито по-късно, след като умра. Не искам тази ужасна картина да се запечата в твоята памет.

„Няма как да е по-страшно от онова, което си представям“ – каза си Риг наум. После, отново наум, даде и отговора на Бащата: „Не е възможно да знаеш дали онова, което си представяш, е по-страшно от реалността. Аз мога да видя реалността, а ти – не, и затова... млъкни“.

– Не мога да повярвам, че не заспори веднага с мен – каза Бащата.

– Заспорих – призна си Риг. – Ти само не ме чу.

– Е, добре – рече Бащата. – Дай клетва.

– Обещавам.

– Кажи го цялото. Произнеси думите.

Тъй като Бащата го бе обучил да запомни всички думи от току-що изреченото, Риг лесно му ги повтори:

– Тържествено обещавам, че няма да дойда да те погледна нито сега, докато си жив, нито по-късно, след като умреш.

– И ще спазиш това обещание, дори и пред мъртвец? – попита Бащата.

– Разбирам твоята цел и съм съгласен с нея – отвърна Риг. – Онова, което си представям, може да е ужасно, но ще знам, че не зная дали е вярно. Докато дори ако реалността не е толкова страшна, колкото моята представа, аз ще знам, че тя е истина, и затова тя ще бъде спомен, а не плод на въображението ми, и това ще е много по-ужасно.

– И затова, тъй като си съгласен с моята цел – продължи Бащата, – следването на наклонностите ти ще те накара да ми се подчиниш и да удържиш на клетвата си.

– Тази тема беше разработена адекватно – каза Риг, както би се изразил Баща му, за да каже: „Достигнахме съгласие, да продължаваме“.

– Върни се на мястото, където се разделихме – каза Бащата. – Изчакай там до сутринта и събери уловеното от капаните. Свърши, каквото трябва да се свърши, събери всички капани и гледай да не изгубиш нито един, а после занеси кожите в нашето скривалище. Вземи оттам всички кожи и ги занеси в селото. Товарът ще е тежък, но ще издържиш, ако често си почиваш – въпреки че още не си се източил до пълния си ръст. Няма закъде да бързаш.

– Разбирам – каза Риг.

– Питал ли съм те дали разбираш? То е ясно, че разбираш. Не ми губи времето.

„Моята една дума не загуби толкова време, колкото твоите три изречения“ – каза си Риг наум.

– Вземи за кожите колкото можеш, преди да кажеш, че съм мъртъв – ще те лъжат по-малко, ако ме чакат да се върна, за да проверя сметките.

Риг не каза нищо, ала си мислеше: „Знам какво да направя, татко. Ти си ме учил да се пазаря и мен ме бива в това“.

– После трябва да отидеш да намериш сестра си.

– Сестра ми?! – избърбори Риг.

– Тя живее с майка ти – рече Бащата.

– Майка ми е жива? Как се казва тя? Къде живее?

– Нокс ще ти каже.

Нокс? Жената, която държеше хана, в който понякога отсядаха?

– Кажи ми! Защо ме накара да смятам, че майка ми е мъртва? И сестра... Татко! Защо си го пазил в тайна? Защо никога не съм виждал майка си?

Отговор не последва.

– Извинявай. Знам, обещах, че няма да споря, но ти никога не си ми го казвал. Бях поразен и не се сдържах. Извинявай. Кажи ми какво още мислиш, че трябва да направя.

Отговор не последва.

– О, Татко! – изплака Риг. – Кажи ми още нещо! Не ме наказвай така! Говори ми!

Отговор не последва.

Риг се замисли така, както знаеше, че би очаквал от него Бащата, и най-сетне каза онова, което знаеше, че Баща му би искал да каже: