Следотърсачът

– Никога няма достатъчно сведения – рече Бащата. – Това е великата трагедия на човешкото знание. Няма значение колко много си мислим, че знаем – никога не можем да предвидим бъдещето.

Ала в тона му се долавяше нещо, на което Рик не повярва. Или може би просто не повярва на бащиния си отговор и си въобрази, че го е доловил в тона му.

– Мисля, че ти знаеш нещо – рече той.

– Би трябвало, надявам се, на моите години!

– Мисля, че ти знаеш какво е трябвало да се случи през Нулевата година.

– Беда! Чума! Краят на света!

– Не – отрече Риг. – Говоря за онова, което създателите на календара са смятали, че ще се случи, когато са го създали през 11 191-вата.

– И откъде да го знам?

– Мисля, че ти знаеш какво е било – упорстваше Риг. – И мисля, че то всъщност се е случило точно според предвижданията.

– И е било толкова голямо и важно, че никой не го е забелязал освен мен – додаде Бащата.

– Мисля, че е било свързано с науката. С астрономията. Нещо, което тогавашните учени са знаели, че ще се случи, например планетите да се подредят в редица или някоя звезда в небето да избухне, или сблъсък на две звезди, или нещо подобно. Само че хората, които не познават астрономията, никога не биха го забелязали.

– Риг – рече Бащата. – Ти си едновременно толкова умен и толкова тъп, че направо дъхът ми секва.

И с това се приключи. Риг знаеше, че Бащата знае нещо; знаеше и че той няма намерение да му го каже. Може би Нокс щеше да знае какво се е случило през Нулевата година. Може би Баща му бе споделил с нея всичките си тайни.

Но за да стигне до Нокс, Риг трябваше да слезе от Високата скала до село Водопаден брод, а за да слезе от Високата скала, трябваше да стигне до Скалния път, който минаваше от другата страна на водопада, и трябваше да прекоси точно мястото, където водата беше най-бърза, течението най-силно и където знаеше, че тя подкопава и разяжда камъните и има вероятност, като стъпи на някой камък, той да се срути, Риг да падне във водопада, който ще го завлече надолу, към смъртта.

И утехата му, докато пада надолу, докато водата, камъните или просто ударът при падането го разпръсне на прах, щеше да е тази, че поне от езерото ще се излеят огромни водни талази и той няма да умре сам – цялото село Водопаден брод щеше да бъде пометено за мигове.

– Защо хората са построили село на място, за което знаят, че някога ще бъде потопено от страшно наводнение без надежда за оцеляване и без възможност за навременно предупреждение, за да се изнесат?

– Защото хората забравят – бе отговорил Риг на Баща си. Често му отговаряше така.

– Правилно, Риг. Хората забравят. Но ти и аз, Риг... Ние не забравяме, нали?

Но Риг знаеше, че това не е вярно. Той не можеше да си спомни много неща. Помнеше пътя по камъните. Но не се доверяваше на този спомен – винаги го проверяваше отново в началната точка, точно над повърхността на езерото.

То изглеждаше толкова спокойно, но Риг знаеше, че ако хвърли камък, той няма да потъне във водата, а незабавно ще бъде изтласкан към водопада толкова бързо, сякаш някой го е хвърлил под водата. Ако сам паднеше във водата, и той щеше да бъде завлечен и хвърлен от скалата за две секунди, след като се блъсне в шест-седем големи камъка по пътя, и във водопада щеше да падне един окървавен и пребит Риг, може би разкъсан на няколко парчета.

Той стоеше и оглеждаше водата, виждаше и усещаше следите на безбройни пътници.

Не приличаше на главен път, толкова нагъсто покрит със следи, че Риг страшно трудно би успял да избере отделна, и дори да успееше, би я загубил почти веднага.

Тук следите бяха само стотици, не хиляди или милиони.

И тревожно голям брой от тях не успяваха да стигнат до другия бряг.

Те стигаха до това или онова място, а после внезапно се втурваха към скалата; сигурно бяха завлечени от водата.

После, разбира се, имаше и много стари следи. Затова Риг бе успял да се досети за скалната ерозия и начина, по който водопадите с времето отстъпваха назад и ставаха все по-ниски. Защото Риг виждаше следите, кръстосващи във въздуха, по-високо от водопада и бездната, ширнала се под него. Тези следи тичаха и залитаха също като сегашните, защото хората, които ги бяха оставили, бяха минавали по други камъни, стърчащи сред друго, по-високо и по-дълбоко езеро. А там, където са били мостовете, хиляди древни, угасващи следи прекосяваха въздуха без прекъсване.

Разбира се, земята се бе изменила, водата бе спаднала. Човек, способен да види онова, което виждаше Риг, беше длъжен да проумее, че водопадът се измества.

Но днес той беше тук, а тези камъни бяха камъните, по които трябваше да прекоси.