Слепота

Часовете минаваха, един след друг слепите заспаха. Някои се бяха завили презглава с одеялото, сякаш искаха тъмнината, истинската тъмнина, черната тъмнина, да премахне завинаги мътните слънца, в които се бяха превърнали техните очи. Трите лампи, висящи от тавана на недосегаема височина, разпръскваха върху леглата своята мръсна жълтеникава светлина, която дори сенки не можеше да направи. Четиридесет човека спяха или отчаяно се опитваха да заспят, някои въздишаха или мърмореха насън, сякаш в съня си виждаха нещо, за което мечтаеха, може би казваха, Ако това е сън, не искам да се събуждам. На всички часовниците им бяха спрели, бяха забравили да ги навият или бяха сметнали, че няма смисъл, само жената на лекаря продължаваше да си прави труда. Минаваше три часът през нощта. По-натам, съвсем бавно, като се подпираше на лакти, крадецът на колата се надигна. Не чувстваше крака си, само болката беше там, останалото вече не му принадлежеше. Ставата на коляното му беше вдървена. Претърколи тялото си към страната на здравия крак, който беше провесил от леглото, после с двете си ръце, подпъхнати под бедрото, се опита да премести в същата посока и ранения крак. Като глутница от внезапно събудени вълци болките се разбягаха във всички посоки, за да се върнат веднага в страховития кратер, от който се хранеха. Подпирайки се на ръце, малко по малко провлачваше тялото си по дюшека по посока към пътеката. Когато стигна до долната част на рамката на леглото, му се наложи да си почине. Дишаше трудно, сякаш страдаше от астма, главата му се люшкаше върху раменете, едвам се крепеше върху тях. След няколко минути дишането му стана по-равномерно и той започна бавно да става, като се подпираше на здравия крак. Знаеше, че другият за нищо няма да му послужи, че ще трябва да го влачи след себе си, където и да отиде. Почувства замайване и се разтрепери неудържимо с цялото си тяло, студът и треската го накараха да изтрака със зъби. Подпирайки се на железата на леглата, минавайки от едно на друго като по лиани, напредваше сред заспалите. Влачеше като чувал ранения си крак. Никой не го забеляза, никой не го попита, Къде си тръгнал по това време, ако някой го беше сторил, знаеше как ще отговори, Отивам да пикая, щеше да каже, единствено не искаше да го викне жената на лекаря, нея не можеше да я излъже, трябваше да й каже каква мисъл му се върти в главата, Не мога да продължавам да гния тук, признавам, че мъжът ви направи каквото е по силите му, когато преди ми се налагаше да открадна някоя кола, аз не молех друг да я открадне вместо мен, сега е същото, аз трябва да отида там, когато ме видят в това състояние, веднага ще разберат, че съм зле, ще ме натоварят на една линейка и ще ме откарат в болница, със сигурност има болници само за слепи хора, още един човек в повече няма да е голяма разлика, после ще се погрижат за крака ми, ще ме излекуват, чул съм, че така се прави с осъдените на смърт, ако има апандисит, първо го оперират и после го убиват, за да умре здрав, що се отнася до мен, могат после да ме върнат тук, все ми е тая. Напредна още малко, стискайки зъби, за да не стене, единствено не успя да сдържи тих вик на агония, когато стигна края на редицата и загуби равновесие. Беше объркал бройката на леглата, очакваше, че има още едно, а там вече имаше празно пространство. Паднал на пода, не помръдна, докато не се увери, че никой не се е събудил от шума при падането. После реши, че позата съвършено добре приляга на един слепец, ако продължи на четири крака, може по-лесно да открие пътя. Влачи се така, докато стигна до атриума, там спря, за да си помисли какво трябва да предприеме, дали щеше да е по-добре да вика от вратата, дали да се приближи до оградата с помощта на въжето, което беше послужило за парапет и което със сигурност още беше там. Знаеше много добре, че ако извика оттам за помощ, веднага щяха да му кажат да се прибира обратно, но алтернативата да му послужи като единствена опора някакво хлабаво клатещо се въже, след като въпреки солидната опора на леглата толкова беше изстрадал, го накара да се поколебае. След няколко минути реши, че е намерил решение, Ще вървя на четири крака, помисли, ще застана точно под въжето, от време на време ще вдигам ръка, за да видя дали съм на прав път, това е същото като да откраднеш кола, винаги ще се намери начин. Внезапно, без дори да си даде сметка, съзнанието му се събуди и го упрекна за това, че е могъл да открадне колата на един нещастен слепец, Ако сега съм в това състояние, то не е, защото съм му откраднал колата, а защото го придружих до дома му, тази беше моята голяма грешка. Ала съзнанието му не беше настроено да обсъжда казуси, аргументите му бяха прости и ясни, Един слепец е нещо свято, един слепец не бива да бъде обран, Технически погледнато, не го обрах, та колата не му беше в джоба, а и аз не съм насочвал пистолет в лицето му, защити се обвиняемият, Стига софизми, изръмжа съзнанието му, и отивай където си тръгнал.