Слепота

Все още под впечатление от трагичния инцидент предишната нощ, войниците, които носеха кутиите, се бяха разбрали, че няма да ги оставят близо до вратите, към двете крила, както горе-долу бяха правили преди, а ще ги сложат в атриума и сбогом, всичко хубаво, Нека ония да се оправят, казаха. Заслепяването, предизвикано от силната светлина навън и рязкото преминаване в полусянката на атриума, им попречи в първия момент да видят групата на слепите. Видяха ги веднага след това. Крещейки от ужас, хвърлиха кутиите на земята и изскочиха навън като луди. Двамата войници от ескорта, които чакаха на площадката, реагираха образцово пред опасността. Овладявайки, само Господ знае как и защо, съвсем оправдания си страх, те пристъпиха към прага на вратата и изпразниха пълнителите си. Слепите започнаха да падат един върху друг, падайки, продължаваха да отнасят още куршуми по телата си, което си беше чисто прахосване на муниции, всичко беше невероятно бавно, едно тяло, второ тяло, сякаш никога нямаше да престанат да падат, както понякога може да се види по телевизията или на кино. Ако все още сме във време, когато войниците трябва да се отчитат за изстреляните куршуми, то тези могат да се закълнат пред знамето, че са реагирали при законна самоотбрана, и в добавка на това, за да защитят своите невъоръжени другари, изпълняващи хуманитарна мисия, които внезапно са били застрашени от числено превъзхождаща ги група слепци. Изнесоха се в стремителен бяг към портала, прикрити от пушките, които останалите войници разтреперано бяха насочили между железата на оградата, сякаш останалите живи слепци всеки момент щяха да направят отмъстителен набег. Пребледнял от страх, единият от стрелците повтаряше, Аз повече вътре няма да се върна, ако ще да ме убият, и наистина не се върна. В един миг, още същия ден, почти привечер, когато трябваше да се смени охраната, той стана още един слепец сред слепите, имаше предимството да е от войската, защото иначе щеше веднага да остане там и да прави компания на слепите цивилни, колеги на ония, които беше раздробил със стрелба, и Бог знае какво биха му направили. Сержантът каза още, Най-добре ще е да се оставят да умрат от глад, няма човек, няма проблем. Както знаем, не липсват хора, каза и помисли това доста пъти, за щастие безценният остатък човещина накара същия да каже, Отсега нататък ще оставяме кутиите на средата на пътя, те да идват да си ги прибират, ще ги държим под око и при най-слабото подозрително движение, огън. Отправи се към командния пункт, включи микрофона и намирайки най-добрите думи, за които се сети, припомняйки си други подобни, чути при що-годе сходни обстоятелства, каза, Войската съжалява, че е била принудена да възпре с оръжие бунт, създаващ ситуация с непосредствен риск, за който не носи пряка или непряка вина, и предупреждава, че от днес интернираните ще вземат храната си извън сградата, като отсега са предупредени, че ще си понесат последствията в случай, че направят опит да нарушат реда, както стана преди малко и както стана предишната нощ. Направи пауза, без да знае много добре как е подходящо да завърши, беше забравил точните думи, със сигурност имаше такива, само успя да повтори, Нямахме вина, нямахме вина.