Слепота

Жената на лекаря въздъхна, вдигна ръце към очите си, трябваше да го направи, защото виждаше зле, но не се уплаши, знаеше, че това са сълзи. Когато стигна до атриума, се приближи до вратата, която водеше към външното заграждение. Погледна навън. Иззад портала се виждаше светлина, върху която се очертаваше черният силует на един войник. От другата страна на улицата всичките сгради тънеха в мрак. Излезе на площадката. Нямаше опасност. Дори и войникът да забележеше сянката й, щеше да стреля само ако тя слезеше по стълбите и се приближеше след предупреждението му до онази друга невидима линия, която за него представляваше граница на безопасност. Свикнала вече с непрекъснатия шум в стаята, жената на лекаря се учуди на тишината, тишина, която сякаш изпълваше празнотата от нещо липсващо, сякаш цялото човечество беше изчезнало, оставяйки само една запалена светлина и един войник, който да я пази, нея и останалите мъже и жени, които не можеха да я виждат. Седна на земята, облегна се на касата на вратата, беше в същото положение, в което беше видяла сляпата в стаята, и също като нея гледаше пред себе си. Нощта беше студена, вятърът духаше покрай фасадата на сградата, струваше й се невъзможно още да има вятър на света, нощта да е черна, не го казваше за себе си, мислеше го, да, за слепите, за които денят продължаваше вечно. Върху светлината се очерта друг силует, навярно си предаваха поста, Нищо ново, навярно казваше войникът, който щеше да отиде в палатката да поспи през остатъка от нощта, не си и представяха какво се случва зад онази врата, навярно звукът от изстрелите дори не беше стигнал навън, един обикновен пистолет не вдига много шум. А една ножица още по-малко, помисли жената на лекаря. Не се запита излишно откъде й беше хрумнало такова нещо, просто се изненада защо толкова се беше забавило, защо първата дума се беше появила толкова бавно, следващите и те бяха мудни, а после сметна, че мисълта си е била там отпреди, някъде там, незнайно къде точно, само думите й бяха липсвали, така както тялото търси в леглото вдлъбнатината, подготвена за него, поради простото желание да си легне. Войникът се приближи до портала, въпреки че е в контражур, може да се види, че гледа в тая посока, навярно е забелязал неподвижната сянка, но засега няма достатъчно светлина, за да види, че е просто една жена, седнала на земята, с ръце прегърнала краката си и опряла брадичка в коленете си, тогава войникът насочва един фенер към нея, вече няма съмнение, това е една жена, която става бавно, толкова бавно става, колкото преди малко се бавеше и мисълта й, но това войникът не може да го знае, онова, което той знае, е, че се страхува от онази фигура, която сякаш никога няма да стане, в даден момент се чуди дали не трябва да вдигне тревога, в следващия момент решава, че не е необходимо, в края на краищата е просто една жена, при това се намира далече, за всеки случай насочва към нея оръжието си като предпазна мярка, но за да го стори, трябва да пусне фенера, при това движение светлината попада в очите му и като при моментно изгаряне в ретината му остава чувството, че е заслепен. Когато зрението му се възстановява, жената вече е изчезнала, сега тоя часовой няма да може да каже на онзи, който ще дойде да го смени, Нищо ново.