Слепота

Излязоха в колона, шестимата най-силни вървяха напред, както се бяха разбрали, сред тях бяха лекарят и помощник-фармацевтът, после идваха и останалите, всеки въоръжен с желязото от леглото си, мръсни и парцаливи четници с копия. Докато прекосяваха атриума, един от тях изпусна желязото си и то издрънча върху плочите като картечен откос, ако злодеите са чули шума и са разбрали какво правим, сме загубени. Без да предупреди когото и да било, дори и мъжа си, жената на лекаря хукна напред, огледа коридора, после бавно, движейки се плътно до стената, се приближи до входа на стаята и се ослуша, гласовете вътре не звучаха обезпокоени. Бързо донесе информацията и отново поеха напред. Въпреки мълчанието и бавното придвижване на отряда обитателите на двете стаи, които се намираха преди бастиона на злодеите, знаейки какво предстои, идваха при вратите, за да чуят по-добре надвисналата тревога от битката, а някои от тях, по-нервни и възбудени от миризмата на барута, който щеше да пламне, в последния момент решиха да се присъединят към групата, малцина се върнаха обратно, за да се въоръжат, вече не бяха седемнадесет, бяха поне двойно повече, но подкреплението със сигурност нямаше да допадне на възрастния с черната превръзка, който не разбра, че вече командва два отряда вместо само един. През малкото прозорци, които гледаха към вътрешния двор, проникваше последната светлина, сивкава, мъртвешка светлина, която бавно гаснеше и пропадаше в дълбокия черен кладенец, който щеше да бъде нощта. Оставяйки настрана непреодолимата тъга, причинена от слепотата, от която необяснимо продължаваха да страдат, слепите, поне това печелеха, бяха неподвластни на потискащите меланхолии, причинени от тази и други подобни атмосферни промени, доказано отговорни за множество актове на отчаяние в миналото, когато хората все още имаха очи, за да гледат с тях. Когато стигнаха вратата на прокълнатата стая, тъмнината вече беше такава, че жената на лекаря не успя да види, че леглата, които представляваха бариерата, не са четири, а осем, бяха удвоени междувременно, точно както и броят на атакуващите, което обаче щеше да има лоши скорошни последици за тях, както не след дълго се доказа. Гласът на възрастния с черната превръзка извика, Сега, беше заповед, но май не се сети за класическото В атака, или пък се беше сетил, но му се беше сторило смешно да се отнесе толкова по военному към една бариера от четири мръсни легла, пълни с бълхи и дървеници, с дюшеци, прогнили от пот и урина, с одеяла като парцали, вече не и сиви, а във всички възможни цветове, с които може да се облече отвращението, всичко това жената на лекаря го знаеше отпреди, не можеше да го види сега, след като дори не разбра, че барикадата е двойно по-голяма. Слепите напредваха като архангели, обградени от собственото си сияние, блъснаха преградата с вдигнати железа, както ги бяха научили, но леглата не помръднаха, със сигурност силите на тези силни бяха малко повече от тези на слабите, които идваха отзад и вече едва държаха копията си, като някой, който е влачил кръста на плещите си и сега трябва да изчака да го качат на него. Тишината се стопи, хората отвън викаха, отвътре също започнаха да викат, може би никой досега не го е забелязал, че виковете на слепите са абсолютно ужасни, сякаш викат, без да знаят защо, искаме да им кажем да млъкнат, а започваме и ние да викаме след тях, само дето още не сме слепи, но и този ден ще дойде. Такова беше положението, едните викаха, защото нападаха, другите викаха, защото се отбраняваха, когато онези отвън се отчаяха, че не са успели да поместят леглата, все пак оставиха железата на земята и всички заедно, поне тези, които успяха да се пъхнат в празното пространство на вратата, и другите, непобралите се там, които ги подсилваха отзад, започнаха да бутат, да бутат, и вече изглеждаше, че ще постигнат победа, леглата мъничко бяха помръднали, когато внезапно, без предварително предупреждение или заплаха, се чуха три изстрела, беше слепият със счетоводството, който стреляше ниско. Двама от нападателите паднаха ранени, другите бързо се отдръпнаха, блъскайки се, но се препъваха в железата и падаха, стените на коридора като луди умножаваха виковете, в другите стаи също викаха. Мракът беше почти пълен, не можеше да се разбере кой е застигнат от куршумите, разбира се, че можеше да се попита отдалече, Вие кои сте, но не изглеждаше подходящо, към ранените трябва да се отнасяме с уважение и внимание, да се приближим нежно, да сложим ръка на челото им, освен ако куршумът не е попаднал там по нещастно стечение на обстоятелствата, после тихо да ги попитаме как се чувстват, да им кажем, че няма страшно, че вече идват санитарите, накрая да им дадем вода, но само ако не са ранени в корема, както изрично е посочено в наръчника за първа помощ. Какво ще правим сега, попита жената на лекаря, там има двама паднали на земята. Никой не я запита откъде знае, че са двама, в края на краищата изстрелите бяха три, без да броим ефекта от рикошетите, ако е имало такива. Трябва да ги вземем, каза лекарят, Рискът е голям, отбеляза легнал възрастният с черната превръзка, който видя как неговата тактика за нападение се беше провалила, ако усетят, че има хора, отново ще стрелят, направи пауза и добави с въздишка, Но трябва да отидем, що се отнася до мен, аз съм готов, Аз също ще отида, каза жената на лекаря, опасността ще е по-малка, ако се приближим по корем, просто трябва бързо да ги намерим, преди онези отвътре да са успели да реагират, Аз също ще отида, каза жената, която предния ден беше заявила, Където отидеш ти, там ще отида и аз, от толкова присъстващи никой не се сети да каже, че ще е много лесно да се установи кои са ранените, трябваше само всички да кажат, Аз ще отида, Аз няма да отида, а онези, които си затраят, ще са те.