Слепота

Мина един час, луната се качи нависоко, а от глад и страх никой в стаите не спи. Но тези не са единствените причини. С две думи, заради възбудата от скорошната битка, макар и така катастрофално изгубена, или заради нещо неопределено, което витае във въздуха, слепите са неспокойни. Никой не се осмелява да излезе в коридора, но вътрешността на всяка стая е като кошер, в който има само търтеи, бръмчащи твари, както е известно, които не си падат по реда и методите, няма регистриран нито един случай в живота си да са се тревожили дори и мъничко за бъдещето, въпреки че що се отнася до слепите, нещастни хора, би било несправедливо да ги обвиняваме в използвачество и паразитизъм, използвачи за някоя троха хляб и паразити за чаша освежаваща напитка, така ли, трябва да внимаваме със сравненията, за да не се окажат повърхностни. Обаче няма правило, което да си няма изключение, тук също не липсваше в лицето на една жена, която щом влезе в стаята, втората от дясната страна, започна да тършува из парцалите си, докато не откри малък предмет, който стисна в шепа, сякаш искаше да го скрие от погледа на другите, старите навици трудно се забравят, дори когато идва моментът да смятаме, че изцяло са изчезнали. Тук, където трябваше да е един за всички и всички за един, успяхме да видим как силните с жестокост отнеха хляба от устата на слабите, и сега тази жена, спомняйки си, че е донесла запалка в ръчната си чанта, ако в суматохата не я беше загубила, се впусна стремглаво да я търси и после ревниво я скри, сякаш от това зависеше собственото й оцеляване, не мисли, че някой от другарите й по неволя може да има изостанала последна цигара, която не може да изпуши, защото няма необходимото огънче. А вече нямаше и за кога да го поиска. Жената излезе, без да пророни и дума, нито сбогом, нито доскоро, върви през пустия коридор, минава покрай вратата на първата стая, прекосява атриума, луната, която се спускаше надолу, беше очертала и нарисувала кладенец с мляко върху плочите на земята, сега жената вече е в другото крило, отново коридор, целта й е в дъното, върви по права линия, няма кого да заблуждава. Освен това чува гласове, които я зоват, това е метафоричен начин да се изразим, онова, което чува, е радостната врява на злодеите в последната стая, празнуват победата си в битката, като хубаво си хапват и пийват, нека оставим нарочното преувеличение и да не забравяме, че всичко в живота е относително, просто ядат и пият каквото има, да живее старото, останалите много биха искали да го хапнат и те, но между тях и яденето има барикада от осем легла и зареден пистолет. Жената е на колене при входа на стаята, точно до леглата, бавно дърпа завивките навън, после става, прави същото на горното легло, после на третото, до четвъртото не й стига ръката, няма значение, фитилите са подготвени, сега само трябва да ги запали. Все още помни как трябва да настрои запалката, за да направи дълъг пламък, готово, малък кинжал от светлина, трепти като връх на ножица. Започва от горното легло, пламъкът усърдно близва замърсените тъкани, най-накрая поема, сега средното легло, сега долното легло, жената усети миризмата на собствената си опърлена коса, трябва да внимава, тя трябва да запали кладата, а не да изгори там, чува виковете на злодеите вътре, в този миг си помисли, Ами ако имат вода, ако успеят да го загасят, отчаяна се пъхна под най-долното легло, прекара запалката по дължината на дюшека, тук, там, тогава внезапно пламъците се умножиха, превърнаха се в едничка пламтяща завеса, все пак върху тях беше лисната вода, която поля жената, ала напразно, сега вече собственото й тяло подхранваше огъня в кладата. Да видим какво става вътре, никой не би рискувал да влезе, но въображението все за нещо ще ни послужи, огънят скача яростно от легло на легло, иска да обхване всичките едновременно и успява, злодеите изразходваха напосоки всичката вода, с която все още разполагаха, сега се опитват да достигнат прозорците, едвам пазейки равновесие, се качват на таблите на леглата, до които огънят все още не е достигнал, но внезапно огънят вече е там, те се сриват, падат и огънят е там, от горещината стъклата започват да се чупят, да се пръскат, свежият въздух нахлува със свистене и пожарът се разгаря още повече, о, да, не са забравени, виковете на гняв и ужас, воят от болка и агония, така се отдава почит, отбележете, във всеки случай те все повече намаляват, жената със запалката например, отдавна е млъкнала.