Слепота

Тогава, за да се опростят нещата, всичко се случи едновременно, жената на лекаря оповести на висок глас, че са свободни, покривът на лявото крило се срути със страховит трясък, като пръсна пламъци във всички посоки, слепите се спуснаха към двора с викове, някои не успяха, останаха вътре, притиснати към стените, други бяха стъпкани и се превърнаха в безформена кървава маса, огънят, който внезапно се разпростря, ще превърне всичко това в пепел. Порталът е отворен широко, лудите излизат.

Казват му на един сляп човек, Свободен си, отварят му вратата, която го е отделяла от света, а той не тръгва, стои там насред улицата, той и другите, уплашени са, не знаят къде да отидат, защото няма нищо общо между това, да живееш в някакъв умопостижим лабиринт, каквото е по дефиниция лудницата, и да се впуснеш в приключение, без ръката на водач и без каишката на куче, в шеметния лабиринт на града, където паметта за нищо не служи, тъй като ще е в състояние единствено да покаже образа на местата, но не и пътищата, по които се стига дотам. Застанали срещу сградата, която вече гори от единия до другия край, слепите чувстват върху лицата си живите вълни на горещината от пожара, възприемат ги като нещо, което в известен смисъл ги пази, също като стените преди това, едновременно затвор и убежище. Стоят заедно, притиснати един в друг като стадо, никой от тях не иска да бъде заблудената овца, защото предварително знаят, че няма овчар, който да ги търси. Огънят постепенно намалява, отново луната е тази, която осветява, слепите започват да се безпокоят, не може да продължават да стоят там, Вечно, каза един от тях. Някой попита дали е ден, или нощ, причината за неуместното любопитство веднага стана ясна, Кой знае дали няма да ни донесат храна, може нещо да са се объркали, да са закъснели, случвало се е и друг път, Но войниците не са тук, Това нищо не означава, може да са си отишли, понеже вече не са необходими, Не разбирам, Примерно вече няма зараза, Или са открили лек за болестта ни, Добре би било, добре би било, Какво ще правим, Аз ще стоя тук, докато дойде денят, А как ще разбереш, че вече е ден, По слънцето, по топлината на слънцето, Ако времето не е облачно, Ще минат толкова часове, че все някога ще е ден. Изтощени, много от слепите бяха насядали по земята, други, още по-обезсилени, просто се бяха оставили да паднат, неколцина бяха припаднали, може би свежият нощен въздух щеше да ги свести, но можем да бъдем сигурни, че когато дойде време да напуснат лагера, някои от тези нещастници няма да станат, издържаха дотук, те са като онзи маратонец, който се сринал три метра преди финала, в крайна сметка е ясно, че всеки живот свършва без време. Онези, които все още чакат войниците или някой друг, Червеният кръст примерно, да им донесат храната и останалите удобства за живот, също седнаха или полегнаха, за тях заблудата щеше да се разкрие малко по-късно, в това е единствената разлика. А ако някой тук е повярвал, че е открит лек за нашата слепота, дори и той не изглежда по-доволен заради това.