Слепота

Жената на лекаря се върна при своите, които инстинктивно се бяха събрали под навеса на една сладкарница, откъдето се носеше миризма на прокиснала сметана и други развалени продукти, Хайде, каза, намерих подслон, и ги отведе в магазина, откъдето другите бяха излезли. В магазина всичко беше непокътнато, стоките не бяха за ядене и за обличане, имаше хладилници, перални машини, съдомиялни машини, готварски печки, микровълнови печки, миксери, сокоизстисквачки, абсорбатори, пасатори, изобщо хиляда и един електродомакински уреда, които бяха измислени, за да облекчават живота. Атмосферата беше изпълнена със зловония, като по този начин правеше белотата на уредите да изглежда абсурдна. Починете си тук, каза жената на лекаря, аз ще отида да потърся храна, не знам къде ще я намеря, близо ли, далече ли, не знам, чакайте търпеливо, навън има групи, ако някой поиска да влезе, кажете му, че мястото вече е заето, това ще е достатъчно, така е прието, Ще дойда с теб, каза мъжът й, Не, по-добре да отида сама, трябва да разберем как се живее сега, от това, което чух, май всички са ослепели, Значи, каза възрастният с черната превръзка, сякаш продължаваме да сме в лудницата, Няма място за сравнение, можем да се движим на воля, въпросът с храната ще се разреши, няма да умрем от глад, трябва също да намеря и дрехи, целите сме парцаливи, най-много се нуждаеше тя самата, тъй като беше гола от кръста нагоре. Целуна мъжа си и в този момент усети нещо като болка в сърцето, Моля ви, каквото и да стане, дори и някой да иска да влезе, не напускайте това място, а ако ви изгонят, въпреки че не вярвам да се случи нещо подобно, но за да предвидя всички хипотези, останете близо до вратата, заедно, докато аз не се върна. Погледна ги, а очите й бяха пълни със сълзи, ето ги, зависеха от нея, както малките деца зависят от майка си, Ами ако им липсвам, помисли, не се сети, че навън всички са слепи, и живи, трябваше тя самата да ослепее, за да разбере, че човек свиква с всичко, особено когато вече е престанал да бъде човек, а дори и да не е стигнал дотам, ето го това кривогледо момченце например, което вече даже и за майка си не пита. Излезе на улицата, погледна и запамети номера на магазина, също и името му, сега трябваше да види как се казва улицата, там на ъгъла, не знаеше докъде ще я отведе търсенето на храна, и каква храна, можеше да е през три врати, а можеше да е и триста врати по-нататък, не биваше да се губи, нямаше да има никого, когото да попита за пътя, онези, които преди виждаха, сега бяха слепи, а тя, която можеше да вижда, нямаше да знае къде се намира. Слънцето се беше показало, светеше в локвите, които се бяха образували между боклуците, виждаше се по-добре тревата, която растеше между паветата на тротоара. Навън имаше повече хора. Как ли се ориентират те, се запита жената на лекаря. Не се ориентираха, вървяха плътно до сградите с протегнати напред ръце, постоянно се блъскаха едни в други като мравки на пътечка, но когато това се случеше, не се чуваха протести, дори нямаше нужда да говорят, едното семейство се отделяше от стената, придвижваше се по протежение на другото, което вървеше в обратна посока, и така продължаваха до следващата среща. От време на време спираха, душеха входовете на магазините, за да разберат дали не мирише на храна, каквато и да е храна, после продължаваха по своя път, свиваха зад ъгъла, изчезваха от погледа, след малко оттам се показваше друга група, хората не изглеждаха като да са намерили каквото търсят. Жената на лекаря можеше да се движи по-бързо, не губеше време да влиза в магазините, за да разбере дали в тях има храна, но и по-бързо си даде сметка, че няма да е лесно да се снабди с необходимите количества, малкото бакалии, които намери, приличаха на оглозгани отвътре, бяха като празни черупки.