Слепота

Сипеше се пороен дъжд, когато излезе на улицата, Още по-добре, помисли задъхана и с разтреперани крака, по-малко ще се усеща миризмата. Някой беше посегнал на последния парцал, който едвам я прикриваше от кръста нагоре, сега вървеше с разголени гърди, по тях бляскаво, това е елегантен израз, се стичаше небесната вода, не свободата водеше народа, торбите, за щастие пълни, бяха прекалено тежки, за да се носят високо вдигнати като знаме. Това си има своите неприятни последици, тъй като възбуждащите аромати са на нивото на кучешките носове, как ли можеха да липсват кучетата, които сега бяха без стопани, които да се грижат за тях и да ги хранят, почти цяла глутница върви по петите на жената на лекаря, дано някое от тези животни не се сети да изпробва със зъбите си колко е здрав найлонът. При такъв дъжд, на който малко не му достига да е същински потоп, би трябвало да се очаква, че хората ще са се скрили, за да изчакат времето да се оправи. Ала не е така, навсякъде има слепи с обърната нагоре отворена уста, които утоляват жаждата си и събират вода във всички кътчета на своето тяло, други слепи, по-предвидливи и най-вече по-разумни, държат кофи, канчета и тенджери и ги протягат към щедрото небе, вярно е, че Господ дава облака според жаждата. На жената на лекаря не й беше хрумвала възможността, че от чешмите в домовете не излиза и капка от скъпоценната течност, такъв е недостатъкът на цивилизацията, привикваме към удобството на водата от тръбите, която ни доставят по домовете, и забравяме, че за да се случи това, трябва да има някой човек, който да отваря и затваря разпределителни клапани, трябва да има помпи, които се нуждаят от електроенергия, компютри, които да регулират дебита и запасите, а за всичко това липсват очи. Липсват и очи, които да видят следната картина, една натоварена с найлонови торби жена, която върви по наводнена улица сред загниващи боклуци и човешки и животински екскременти, автомобили и камиони, изоставени както е дошло и запречващи пътя, около гумите на някои от тях вече е избуяла трева, и слепи, слепи с отворена уста и отворени към бялото небе очи, изглежда невъзможно да вали по този начин от подобно небе. Жената на лекаря върви и чете табелите на улиците, за някои се сеща, за други не, в даден момент разбира, че е объркала пътя и се е загубила. Без съмнение се е загубила. Повървя насам-натам, вече улиците и техните имена не са й познати, тогава отчаяна се свлече на мръсната земя, покрита с черна кал, и обезсилена, напълно обезсилена, заплака. Кучетата я наобиколиха, душат торбите, но някак неубедено, сякаш вече е минал часът за хранене, едно от тях я ближе по лицето, може би от малко е свикнало да суши сълзи. Жената го докосва по главата, прекарва ръка по калния му гръб и изплаква останалите си сълзи, прегърнала кучето. Когато най-накрая вдигна очи, да бъде преблагословен богът на кръстопътя, вижда, че пред нея има една голяма карта, от онези, които общинските туристически служби разполагат в центъра на всеки град, главно за спокойствие на посетителите, които както искат да могат да кажат къде са били. По същия начин имат нужда и да разберат къде се намират. Сега когато всички хора са слепи, изглежда лесно да се обявят за зле похарчени тези пари, в края на краищата трябва да бъдем търпеливи, да дадем време на времето, тъй като съдбата трябва доста да се потруди, за да доведе донякъде, само тя знае какво й е струвало да постави на това място тази карта, за да покаже на тази жена къде се намира. Не беше толкова далече, колкото й се струваше, просто се беше отклонила в друга посока, трябва само да минеш по тази улица и да стигнеш до един площад, след това две улици вляво, после свиваш в първата вдясно, тази е търсената, номера не си забравила. Кучетата изостанаха, нещо ги беше разсеяло по пътя или са много привързани към квартала и не искат да излязат от него, само кучето, което беше пило от сълзите, придружи онази, която ги беше изплакала, може би срещата между жената и картата, която така добре беше нагласена от съдбата, включваше и куче. Онова, което се знае със сигурност, е, че в магазина влязоха заедно, кучето, облизало сълзите, не се изненада да види легнали по земята хора, които бяха толкова неподвижни, че приличаха на умрели, беше свикнало, понякога му позволяваха да спи сред тях, а когато дойдеше моментът да станат, почти винаги бяха живи. Събудете се, ако спите, нося храна, каза жената на лекаря, но първо затвори вратата, за да не я чуе някой, минаващ по улицата. Кривогледото момченце първо надигна глава, не можа да направи нищо повече, слабостта не му позволяваше, останалите се позабавиха още малко, сънуваха, че са камъни, и за никого не е неизвестно колко е дълбок техният сън, една обикновена разходка из полето го доказва, там спят, полузаровени, в очакване на незнайно какво събуждане. Ала думата храна има вълшебна сила, особено когато апетитът притиска, дори кучето, облизало сълзите, което не знае да говори, започна да върти опашка, инстинктивното движение го подсети, че не е направило онова, което са длъжни да направят мокрите кучета, да се изтръскат силно, опръсквайки всичко наоколо, за тях е лесно, носят кожата си като палто. Светена вода, и то от най-ефикасната, поръсила се направо от небето, пръските помогнаха на камъните да се превърнат в хора, докато жената на лекаря участваше в операцията по метаморфозата, като отваряше найлоновите торби една след друга. Не всичко миришеше на това, което съдържаше, но ароматът на парче корав хляб вече би бил, говорейки приповдигнато, самата есенция на живота. Най-сетне всички са будни, ръцете им треперят, лицата им са жадни, тогава лекарят, така както преди това се беше случило с кучето, облизало сълзите, се сеща кой е, Внимавайте, не бива да ядем много, може да ни призлее, Зле ни е от глад, каза първият ослепял, Слушай какво ти казва докторът, порица го жена му и мъжът й млъкна, мислейки си със сянка на раздразненост, Той дори от очи не разбира, а какво ли от нещо повече, несправедливи думи са това, като имаме предвид, че лекарят не е по-малко сляп от останалите и доказателството е, че дори не забеляза, че жена му е гола от кръста нагоре, тя сама го помоли да й даде сакото си, за да се прикрие, останалите слепи погледнаха към нея, но вече беше късно, да бяха погледнали по-рано.